Имаше по онова време в София бохема. През ден бяхме на кафе в Бамбука или в съюза на писателите, където най-големите творци се събираха и по цял ден говореха за изкуство и философстваха над житейските проблеми. Покрай Славе се запознах с един много интересен човек – Павлето. Чудна фигура беше той сред софийските творци. Метър нямаше на височина, ама талантът му до небето стигаше. А сърцето му беше голямо колкото на десетима с нормален ръст. Павлето беше и все още е един от най-големите български художници.
При Павлето нямаше момент, в който да не беше пълно с хора. По столовете, около масата, на леглото, навсякъде. Трупаха се известни и неизвестни герои, попиваха от приказките и атмосферата на ателието му. А той едвам се подаваше над масата обаче талантът му и това малко ателие беше като магнит за всички нас. Там винаги се говореше за книги, за поезия, за изкуство.
Никога не е имал много пари Павлето, ама беше богат с живота си и със своите приятели, които го обграждаха като скъпоценни камъни, които той събираше с любов и не ги заменяше за всичкото богатство на света.
На външен вид Павлето беше джудже, но в очите на всички нас, приседнали кой където свари в ателието му, той беше великан. И когато умря, ковчегът му беше мъничък като за дете, но го носеха много хора, защото беше тежък. Защото вътре имаше една огромна душа и защото големите хора понякога се раждат в мънички тела, но си тръгват така както подобава – натежали като скали от любовта ни.
Павлето 1984 г.
АНТОНИЯ ГОРАНОВА
Друга небезизвестна личност в артистичните среди по онова време беше Антония Горанова. Пак покрай Славе се запознах с нея, а тя беше луда за седмина. Винаги рисуваше на каквото й падне и рецитираше стихотворенията си, които знаеше наизуст.
Живя известно време с някакъв актьор с проскубана брада, на външен вид също като изтощен монах. После се разделиха и взе да живее в една колиба в Боянската гора и тая колиба нито прозорци имаше, нито вратата се заключваше, а наблизо – казарма. От време на време на вратата потропвали, прескочили през оградата на казармата войничета. Антония никой от тях не върна.
Веднъж в Съюза на писателите, докато със Славе си пиехме кафето, взела че подстригала дъщеричката, ама така я подстригала – с един крив бритон, че да се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли. После й направи портрет с бритона и тая рисунка даже после стана корица на една книга.
По-късно, когато Жельо Желев стана президент, тя му нарисува и на него един портрет и каквато си беше луда, се качила в трамвая още преди да изсъхнат боите на картината. Изцапала сума ти народ с мокрите бои в трамвая и хората взели да й викат да слезе, а тя радостна казала:
-Ето, хората довършват картините ми с телата си. \
Последно чух за нея, че седяла в градинката на Кристал и рисувала картини, с които гадаела бъдещето срещу някакви стотинки. На скитница приличала, с прокъсан шлифер и смачкана черна шапка, а около нея няколко бездомни кучета се навъртали.
Не съм виждала Антония Горанова буквално от миналия век. Чудя се само дали още помни стиховете си наизуст. Ако изобщо е жива все още. Но такива хора като нея не умират. Сигурно е станала вещица и пак живее в оная къщичка без прозорци в гората. Само че войничетата вече не минават от там през нощта, ами заобикалят отдалече. Защото и те се страхуват от вещици.
РУМЕН ГЕОРГИЕВ
Какво ли биха били артистите без почитателите си? А понякога артистите стават почитатели един на друг. Румен Георгиев беше почитател на Славе Македонски и Славе Македонски беше почитател на Румен Георгиев. Двамата се познаваха отдавна. Румен вече беше известен фотограф, когато аз се запознах с него. У нас той идваше все с различни мадами. Очароваше ги с фотоапарата си, с китарата си, с джаз пиесите, които свиреше на пиано и с какво ли още не.
И той беше един от ония бохеми, които идваха у нас с глава, пълна с истории и планове, филми и какво ли още не. Все гледаше да щракне с фотоапарата си Марийчето, което щъкаше около нас и го гледаше с широко отворени очи, докато той свиреше на пианото. Като се замисля и колко незабравими снимки е направил Румен на Славе – в градинката на Кристал с едни счупени очила, залепени отвсякъде с тиксо, пред колибката, в която продаваше вестник «Сиромашка дума» с голям цилиндър на главата, пред Рилския манастир с група руски приятели, в ателието на Павлето, в хола ни в Елин Пелин и, уви, в ковчега, вече бездиханен,но сякаш замислен какво да направи сега там, където отива, театър ли, филм ли, колибка ли…
Портрет на Славе Македонски, фотограф: Румен Георгиев
Славе в обичайна обстановка 1998 г.
***
ДА БЪДЕМ
Започнах да описвам спомените си, за да върна поне за малко при себе си прекрасните хора около мен, които осветяваха пътя ми. И никога вече пред мен няма да е тъмно, защото тази светлина не угасва. Мама и тате вече ги няма, няма го и Славе, но историите им са още около мен и всеки път, когато си помисля за тях, те сякаш ми се усмихват. Вселената ни е безкрайна, защото никой не изчезва наистина. Някой ден всички ще се превърнем в слънчева светлина, а до тогава нека да бъдем. Вчера, днес и утре. Завинаги!
Магда Божанова Македонска
Елин Пелин 2014 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар