Калин беше на един месец, когато ми казаха че трябва да ми бият ваксина за шарка. Тогава слагаха ваксините на тези, които са родени на нулева година и понеже аз съм подена 1950-та ме извикаха да ми бият и на мен ваксина.
Понеже нямах белег на рамото ми сложиха цяла доза вместо половин, а пък аз съм имала явно от преди това друга ваксина и три дена бях между живота и смъртта. С 40 градуса температура през тия дни съм стискала душата между зъбите, как съм издържала, не зная.
Като дойдох на себе си, сестрата дойде при мен и плачеше. Каза ми: „Беше наша грешката, обаче ти си много силна и оцеля.“
И от тая ваксина после ми прекъсна кърмата, а аз не знаех и давах на детето да суче, а то не наддава даже и грам. Много отслабна тогава.
Като разбрахме, започнахме да го храним с изкуствена храна и пак беше много слаб, на една година беше само 6 килограма, но все пак се хвана и той за живота. Какво ли знаеше това дете през какво сме минали, ама се бореше да остане с нас.
След няколко месеца на Славе му дадоха едно местенце в село Железница, откъдето беше родом и с брат си Яне и племеника му Митко направиха една къщичка на брега на река Струма. Отидохме тримата в тая къщичка, дето беше като излязла от приказките.
Там живеехме, а той ходеше на командировки да изкарва пари за нас. Ние вода в къщичката нямахме, та трябваше да ходя до комшиите да взимам вода и простирах пелените на бебето по шипките да съхнат. Като стана на 7 месеца Калин, в Железница дойде съпругата на Славе – Панка. Те двамата още нямаха развод. Всъщност цели десет години така и не подписаха развод. Чак когато се роди и второто ни дете - Мария, най-сетне официално се разведоха.
Но тогава тогава все още по закон двамата бяха женени и Панка му предложи да вземе Калин и да го гледа, ако той се върне при нея.
Аз обаче вече твърдо бях решила, че никога няма да си дам детето и й отказах. Тръгна си Панка, а Славе и Калин си останаха при мен. Вече бяхме свързани в общ живот и трудно нещо щеше да ни раздели.
След като поживяхме известно време в къщичката от приказките на брега на Струма, си взехме една квартира в Благоевград и там се нанесохме да живеем.
До този момент все се местехме в различни квартири, като отидохме в Благоевград обаче малко по малко взе животът ни да утъпква пътеките, по които вървяхме.
Тогава и Жужа, сестра ми, дойде да живее при нас. Аз се записах пак в Института да продължа образованието си, а Калин го оставихме при мама да го гледа на село.
Калин Македонски на прощъпулника си 1972 г.
В БЛАГОЕВГРАД
След известно време най-накрая ни дадоха апартамент в Благоевград. Апартаментът беше на «Септемврийска 6», на третия етаж и си беше целия за нас.
Не бяхме на квартира за първи път, откакто се бяхме събрали. Калин вече беше на две години, взехме си го и него с нас и най-сетне заживяхме в някакво спокойствие. Ако може да има някакво спокойствие изобщо покрай Славе Македонски. На него просто душата му беше неспокойна и заразяваше всички около себе си с това.
Тогава аз отидох за Нова година на екскурзия в Съветския съюз с Влака на дружбата и ги оставих двамата с Калин да карат сами новата година. Като се върнах Славе реши от своя страна, че ще отиде да изкарва пари в Съюза и наистина замина, заедно с племениците си Митко и Алекси да стават строители в Сибир. Аз останах сама с Калин и за да свързваме двата края се хванах на работа като администраторка в хотела на Благоевград – Ален мак.
Докато бях на работа, Жужа гледаше детето, ама как го е гледала само тя си знае.
А Жужа тогава имаше едно гадже – таксиметров шофьор и една вечер взела Калин с тях. Той пък взел че се насрал и Жужа не искала да смени пелените. Затова го оставила на шофьора.
И като се прибрах, Калин ми разказва с чиста детска радост:
- Мамо, шовьора бъше Калин…
Славе Македонски и Калин Македонски – Благоевград 1974 г.
ЕДИКОЙСИ ОТ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ
Така я карахме, както можехме се оправяхме, а Славе ми пращаше писма, че пари в Съюза не успял да изкара, дали сме щели да го приемем, гол като Христос.
Дойде си след шест месеца и един телевизор само донесе.
А иначе Славе беше цар в това да свързва двата края. Пари в истинския смисъл никога не сме имали. Като свършехме всичко до шушка, току изчезваше нанякъде и се връщаше с малко пари, дето стигаха точно толкова, колкото да закрепим моста на безпаричието, който всякога беше готов да рухне под нас.
А пък той тъкмо беше започнал да се увлича по голямата страст в живота си – македонският въпрос. Това беше неговият блян и неговото съкровище, от което черпеше безкрайно вдъхновение.
Тъкмо имаше пак някакви спокойствие в живота ни, когато един ден мой преподавател в университета ми каза:
-Едикойси иска да се срещне с теб. Въпросният Едикойси беше един от Държавна сигурност. Съгласих се да отида, какво друго можех да направя и наистина отидох на срещата. Бях на 21 години – млада, красива, с едни минижупи до над коляното и с гъста черна коса до под коляното. Качих се в кабинета на този човек, който беше важна клечка и като влязох вътре, оня направо взе да му трепери брадата. Едвам се сдържаше да не ми се нахвърли, но спазваше някаква дистанция – нали все пак беше от ДС. Опитва се той да ми обясни нещо, ама чак сам се обърква. А то каква била работата – като ходим сутрин да пием кафе в модната тогава кафетария Аджария, да записвам разговорите на Славе и на другите културни деятели, защото един от неговия кръг - Георги Божинов беше написал статия за държавните затворници и го уволниха.
А мен тогава тая голямата клечка искаше да ме вербува да правя доноси и те щели ми дават по 80 лева на месец, ама на всичкото отгоре ние двамата с него трябва да станем и интимни любовници, така ми каза тогава.
И аз като го гледам се уплаших, че ще ме хвърли на канапето и му казах:
-Добре, аз ще си помисля и утре ще ти кажа, ама нека да е в хотел, защото тук няма нито баня, нито нищо.
Това успях да измисля, ама той все пак се съгласи, а беше се надървил като кокал. А аз вечерта всичко разказах на Славе. Той вече имаше след него опашки, които го следяха дали не говори за македонизъм.
Та не ни беше хич добра работата тогава и вечерта той отиде и намери един шофьор с камион и му каза:
-Сутринта те искам тука пред «Септемврийска 6», заминаваме за София.
Дойде сутринта наистина шофьорът, а ние даже не знаем къде отиваме и по време на пътя се чудим къде да слезем. Имахме два избора пред нас – във Владая или в село Григорево. Решихме да идем в Григорево, Там Славе беше уредил да останем в една къща. В тая къща седяхме шест месеца. През този период от никъде нямаше пари. Като даде Славе 80 лева на шофьора да пренесе багажа, ни останаха 5 лева. Нямахме пари даже за храна. И тогава имаше в Григорево една комшийка – Вера, тя ми даваше всеки ден по нещо – два картофа да направя манджа, ориз, мляко, това, онова и всеки ден викаше Калин да яде с нейните деца. Заведе ме тая Вера веднъж в една бохча да си набера ябълки, винаги подаваше по нещо, благодарение на нея оцеляхме в това село.
ЕДИН ДЪЖДОВЕН НОЕМВРИ
Лека по лека дойде ноември. Взе да вали. Всеки ден валеше и всичко беше във вода. Даже веднъж като бяхме навън Калин стъпи в една локва и изчезна целия. А то, дупка имало отдолу. Изкарах си акъла. Пищя и го дърпам за ръчичката. Едвам го измъкнах. Много се паникьосвах аз като станеше нещо с детето. Той пък, нали е дете и все на някое опасно място ще се завре. Имаше камина в Григорево и той си играеше до нея. Както си играеше се спъна и падна в огъня. Аз го гледам и пищя, направо ще ми се пръсне сърцето, ама съм замръзнала на място и не мога да помръдна. Добре че ме чу Славе, тъкмо излизаше навънка и изтича бързо обратно, та извади детето от огъня.
А дъждовете все така продължаваха, сякаш никога нямаше да спрат. Цялото мазе на къщата, в която живеехме, се напълни с вода и стана толкова студено, че ни печка, ни чудо можеше да стопли стаите.
Такъв студ беше, че казах на Славе да отиде да намери друга квартира в съседния град – Елин Пелин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар