Пренесохме се най-сетне в новата къща, когато Мария вече беше около годинка голяма и вече се опитваше да ходи.
Въпреки дребните дечица около нас, бай Славе и за миг не престана да се занимава с любимите си дейности – да снима филми и да прави най-различни театри. С бебето ходехме навсякъде и пак взех да простирам пелени по шипките.
Нямаше ден нещо да не се случи, нещо да не направим, някъде да не сме отишли, животът ни беше един безспирен театър, а децата бяха част от реквизита.
И в Железница и в Бачево ходихме да правим театри разни, ама все по неговия си тертип. Веднъж играем в Бачево, цялото село се е събрало, а той играе някаква сериозна роля и чак се захласва, увит в един чаршаф, уж Аристотел. А тоя ми ти чаршаф като се е усукал и му открил всичките срамотии.
Отпред цялото село се е събрало и всички като видяха направо изпопадаха от столовете от смях, а пък Славе си мисли, че страхотна роля прави и още повече се вдъхновява. А пустите селяни не могат въздух да си поемат от смях.
Накрая майка ми отиде при него, свали си престилката и го препаса, че е срамота все пак.
В Мелник пък правихме театър в куфар, беше поканил от Русия един негов приятел Жуховитски и в Курдупуловата къща го изнесоха тоя театър в куфар.
Мария Македонска 1985 г.
С Мария Македонска – Елин Пелин 1985 г.
КЪША НА БАЛАРБАШИ
Мария като беше на пет годинки решихме да се върнем в Благоевград да живеем. Хората му даваха апартамент на Македонски, ама той не иска. Вместо апартамента поиска едно голо парче земя и то на един хълм, дето му викаха Баларбаши.
И там Славе направи поредната барака. От шпертплати, стари дъски, от клони, от каквото намери я направи тая барака. Даже и пружини от легла имаше в конструкцията.
Като завалеше дъжд, всичко влизаше вътре, а Славе криеше децата под леглото да не се намокрят. Така поживяхме на Баларбаши няколко месеца и пак си спомних чергарския живот. Но така ми било писано. С писател да деля съдба.
А то, каква съдба беше – като циганите скитахме – свободни, диви, безгрижни, сякаш ще живеем вечно. Но винаги заедно. И знам, че някои хора предпочитат да живеят спокойно, тихо, а някои го предпочитат…в колиба. Но каква колиба. Колиба, пълна с мечти и любов.
Колибката на Баларбаши 1986 г.
ФОТО РОМАНИТЕ
Също фото романи много правеше Славе. Той имаше най-много направени фото романи, публикувани по вестниците. По онова време фото романът беше модерен жанр. С поредица от снимки се разказваше някаква история в няколко поредни броя. Най-интересният от тия фото романи беше «Пепелта на мълчанието». В него се разказваше за извънземни, дошли с кораба си Ищилиян 45 на Земята да търсят нов дом.
Всичко снимахме по чукарите около неговото село горна Железница и заедно с негови приятели – Митко, Алекси, брат му Яне, всички бяхме герои от тая приказка. Аз бях космическата мома – красивата извънземна Мег.
С нас влачехме по чукарите тежки декори и всякакъв багаж. Славе беше силен за трима и носеше сам един огромен макет на ракета.
И тогава, той успя да накара цялото село да участва в тия снимки. Страшна картинка бяхме. Ние, облечени в едни сребристи костюми до двуметровата ракета, а селяните ни гонят с вили. Как успяваше Славе да накара всички да му се връзват на акъла, не зная, ама си го имаше това в него. Като кажеше, че иска да направи нещо и след него тръгваха сто човека.
Хубава беше лудостта му и заразяваше и другите около него. Цял живот тая лудост ни е събирала около всичките му щури идеи. Можело е друг живот да имам – спокоен и обикновен, но ми е било писано по колиби да живея и да бъда космическа мома. И слава богу!
Сега като се замисля животът ми е пълен с моменти, които никога няма да забравя, а някои хора не си спомнят почти нищо от дните си. Защото в крайна сметка живота ни се мери със запомнените неща.
Пари нямахме никога достатъчно. Славе плащаше за тия снимки всичките разноски – на фотограф, на шофьор, всичките пари, дето ги изкарваше от хонорарите за книгите, за такива работи ги даваше.
И снимахме ли снимахме. Всичко снимахме. «Кованата гривн»а – криминална история, филм за Яне Сандански, фото роман за Никола Парапунов, «Мария за двама»….
И никога не го е правил тоя човек, за да изкара пари от това, а за да остави нещо на тоя свят след себе си.
Поне едно нещо се промени малко обаче в общия ни живот. Когато Мария се роди, най-накрая отидохме да подпишем граждански брак в Железница. Най-сетне поутъпкахме пътеката в гората на живота си, но и продължихме навътре, без да ни е страх, че ще се изгубим.
Кадър от фото романа „Пепелта на мълчанието“
Кадър от фото романа „Пепелта на мълчанието“
Няма коментари:
Публикуване на коментар