сряда, 19 август 2015 г.

ДА БЪДЕМ И УТРЕ IV

НАНА ОЛГА

Нана Олга беше санитарка в здравната служба. Нямаше си тя мъж, сама се оправяше с живота. Откакто я помня, тя все това си работеше – санитарка.
Възрастна вече беше и последен ден й се падаше в службата. Както всеки ден, слязла тя да нацепи тънки подпалки за печката в мазето на държавната служба.
Седнала на едно малко столче и взела инструмента, с който всеки божи ден си помагала да нацепи подпалките – една стара граната, останала от войната. С нея тя удряла по брадвичката си, та да отцепи тънки съчки от дърветата. И какъв късмет е имала обаче точно в тоя последен ден, когато цепела за последен път подпалките, ръждясалата граната гръмнала и нана Олга видяла с очите си как във въздуха хвърчат откъснати ръцете и краката й.
Спасиха я някак, поживя без ръце и крака година, две, но защо ли съдбата реши да си направи тая шега с нея един Господ знае. Цял живот на никой лошо не беше направила, винаги усмихната беше, ама като на съдбата й е скучно, не гледа кой е добър и кой лош, а само дебне да вземем някоя граната, дето цял живот сме държали, без нищо да ни се случи, за да ни покаже, че не ние, а тя ни командва.


БЪДЕЩЕТО НИ Е В КЪРПА ВЪРЗАНО

Като свърших осми клас и стана време да отида да уча някъде, тате каза:
-Язе пари немам да учите, тука ке седите, да работите тутуна.
Обаче аз се заинатих. Казах си на акъла: «Какво ще правя цял живот в Бачево? Ще се оженя за Наско Сладурчето, ще си купим две крави и дотам.»
Затова убедих сестра ми Елисавета, двете да отидем да се запишем в селскостопанския техникум в Банско. На татко нищо не казахме. Чак като дойде време да запишем годината му казахме. Убеждавахме го, че Банско е близо и билета е само 16 стотинки.
Той в началото не искаше да ни дава пари за път и повтаряше добре познатото: «Аз да не ги копам?»
Тогава обаче баба Магда пак ни помогна. Тя, като ходехме на нивата, докато дойдеше нашият ред да поливаме, събираше лайка и я предаваше за някакви стотинки килограма. От тия пари ни даваше на нас да пътуваме до Банско. Спомням си още, една кърпа имаше и във възел на тая кърпа пазеше стотинките. Развързваше го и не просто развързваше възела на кърпата, тя развързваше възела на бъдещето пред нас и с тия жълти стотинки пътувахме към знанието по пътя, който се надявахме да ни изведе по-далече от Бачево и от прокобата на тютюна, която вечно виснеше над нас.
Малко по малко тате видя, че не може да ни спре и взе да ни дава пари за път, а по-късно като станахме втори курс, Елисавета започна да работи и излязохме на квартира във Веляновата къща, така че повече да не му се налага да копа пари, за да ни дава.




С бабугер (кукер) в гр. Разлог




УЧЕБНИКЪТ 

Когато бях още първи курс в техникума, трябваше да си купим един учебник от Разлог. Тръгнах пеша по пътя и покрай мен мина един познат офицер на мотор. Попита ме той за къде съм и аз му отговорих, че съм до Разлог. Тогава той ми предложи да ме закара. 
Качих се аз на мотора, стигнахме обаче до града, а той не спря в там, ами продължи по пътя за Благоевград, и аз реших, че спирката ми е в Разлог и скочих от мотора. 
Той даже не разба и продължи напред. Добре че тогава коли много не вървяха по пътищата, та нищо не ми се случи, само си ожулих коляното малко. Обаче отсреща седяха катаджии и като видяха какво става, взеха да го гонят. 
Върнаха го след известно време и започнаха да се карат с него. А аз изобщо не знам защо се разправят, само чух, че съм щяла да го вкарам в затвора. Може и лоши намерения да е имал към мен тоя мъж, тогава още не ги разбирах тия неща, ама накрая потулиха историята – офицер все пак беше. Така тръгнах в оня ден за учебник, а пък научих един урок за живота.




ЕМИЛ ДИМИТРОВ 

Като ученичка много обичах да слушам песните на Емил Димитров. И един ден така се случи, че той имаше концерт в Банско. През деня отидохме на концерта с приятелки, а пък вечерта знаехме, че има концерт в Разлог. Ние бяхме много влюбени в него, та решихме и на тоя концерт да идем. 
Качихме се на някакъв ЗИЛ и трите, закара ни шофьора до Разлог. Като влязохме в града, набрахме много цветя от една градина и направихме голям букет. После отидохме в читалището и влязохме през задния вход, като казахме на момчетата, които пазеха, че сме пратени от Комсомола да поднесем цветя на Емил Димитров. Това, разбира се, не беше вярно, но ние знаехме, че като излезем да му поднесем цветя, той ще ни целуне, а тази целувка за нас беше някаква огромна мечта. 
Повярваха ни момчетата и ни пуснаха да поднесем цветята. Наистина, след края на концерта излязохме на сцената да поднесем цветята. Аз подарих моите на един китарист, другите дадоха своите, едната на Емил Димитров, другата на джаз бандиста. Получихме си целувките и бяхме на седмото небе. Н
о като се прибрахме в Банско, дойде една учителка – другарката Дилова, която също била на концерта и ни каза, че след учителския час трябва да идем при директора да дадем обуснение какво сме правили на сцената. 
Това ни го каза още в първия час и аз тогава рекох на другите две:
-Аз знам къде ще е слезващия концерт. Довечера да си взимаме чантите и да ходим към Гоце Делчев. 
Всъщност изобщо не знаех такова нещо, измислих си го, а те ми повярваха и тръгнахме за Гоце Делчев, без изобщо да се вестнем пред директора. 
Качихме се на влака без билети, добре че кондукторът познаваше едната, та не ни свали. Обаче на нея й свали часовника от ръката и рече, че ще й го върне като дадем пари за глобата. Стигнахме някак в Гоце Делчев и наистина там беше следващия концерт.
А ние направихме пак същия номер – набрахме цветя и отидохме зад кулисите с историята, че сме от комсомола изпратени да поднесем букет.
Обаче тоя път не ни мина номера, изгониха ни и не можахме да получим пак целувки. 
Навън вече беше станало тъмно, рейс за Банско нямаше по това време, добре че едната – Венета, имаше 10 лева, та отидохме в хотела. Тоя хотел беше единствения в града и точно там беше настанен и антуражът на Емил Димитров. 
Вечерта голямата Венета много искаше да се запознае с Емил Димитров, но в съседните стаи бяха само китариста и други някакви от състава. С тях се запознахме, Емил Димитров не можахме да видим. 
Тия музиканти тогава сигурно са ни видели като някакви леки момичета, а пък ние изобщо не се сещахме за това. Поговорихме си с тях и се прибрахме по стаите. 
На сутринта бяхме тръгнали да се връщаме обаче нямахме пари за рейс. Тогава аз отидох при конферансието и му казах:
-Ние сме почитателки на Емил Димитров, може ли да пътуваме с вас до Банско, защото дойдохме тук да го слушаме и нямаме пари да се върнем. 
Човекът ни съжали и ни позволи да се качим в рейса. Това пътуване за нас беше най-голямото щастие на света. Возихме се в един автобус с най-голямата звезда в България. 
Като се замисля колко ли от мечтите ми са се сбъднали, тази е една от тях. И усещането да пътуваме в тоя автобус сигурно е било съизмеримо с радостта на първия алпинист, покорил Еверест. 
Като стигнахме Банско, отидохме в квартирата на голямата Венета. Там вече, умрели за сън изпоналягахме на леглото и тогава вратата се отвори, а в стаята нахълта класната ни ръководителка – другарката Поларова. В момента, в който ни видя, тя се спусна към нас и взе да ни шамари където свари – ха по краката, ха по ръцете, на другия ден целите бяхме в синини. Много се бяха притеснили всички, когато не сме отишли при директора. Какво ли им е било на тия хора да се чудат къде сме се изгубили, живи ли сме, здрави ли сме... И всичкото това притеснение в бой го получихме. Синините ни дълго време не изчезнаха, но много по-задълго ни остана споменът за пътуването в автобуса с Емил Димитров.


Портрет 1966 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар