В живота на всеки човек има една скала, която го крепи. И тая скала остава над него да го пази в сянката си.
За Славе тая скала беше баща му – дядо Стоян. Когато умря тоя жилав мъж, Славе не падна духом, а направи това, което душата му посочи. Вместо мраморен кръст, който може да изчезне с времето, той отиде заедно със своя приятел Иванко Николов на една кариера за камъни и домъкнаха с камион огромна скала, та я сложиха като надгробен камък на гроба на дядо Стоян.
Величествена беше наистина тая скала. На нея един негов приятел художник нарисува барелеф на Стоян Табутов.
Седи и до днес скалата и хвърля сянка. Гробище вече там няма, но скалата седи. Няма го и Славе, но една сянка пази от слънцето историята, която е оставил след себе си, да не изсъхне. И в тая сянка никне жилавата трева на спомените, която никога не ще можем да изкореним.
КОНЦЕРТ ЗА ЕДИН ЧОВЕК
Къщата ни в Елин Пелин, когато бяхме там между филмите и театрите, никога не оставаше без гости. Кога чакани, кога нечакани, но винаги посрещнати с голяма радост.
Един ден дойде у нас на гости Иван Кремов – голям певец, родом от Жеравна.
И както си седяха, бай Славе рече: „Тръгваме!“
«Къде ще тръгваме?», питаме го ние.
„Тръгваме“ – вика – „за Железница, там имам един приятел – Щилиян, той знае много истории за Яне Сандански и за други комити. Трябва да видим Щилиян.“
И пак успя да ни убеди всички, та се качихме на рейса цялата дружина – Иван Кремов, Славе, децата, аз, всички тръгнахме да ходим при Щилиян от Железница.
Пристигнахме в Благоевград, после качихме баира до Железница – писатели, певци, деца в пелени, цялата трупа от фантазьори и мечтатели. Намерихме Щилиян – жилав един старец с хиляди истории. Беше пътувал по далечни страни и пеша и с кораби, много работи знаеше и разказваше истории сякаш от друго време. Разказа ни тогава как точно в къщата, в която се беше родил имало такъв случай – до обяд седят и пият на Яне Сандански четата, след обяд седят и пият турците, дето са ходили да търсят четниците по горите. И в един момент Славе рече на Иван Кремов:
- Иване, дай да направим тука, в тая красива Малашевска планина, концерт за един човек – за Щилиян.
И Иван Кремов, опиянен от тая дива природа и вълшебните разкази за комитите, които са шетали едно време по тия земи, започна един концерт с прекрасните песни от Жеравна. Цели два часа продължи тоя чуден концерт за един човек. Ама не кой да е човек, а Щилиян, пазителят на историите, скрити сред горите на Железно.
Пее Иван Кремов, а очите на Щилиян се пълнят със сълзи. Разчувства се тоя селянин от красотата на песните сред родния му пущинак. Разчувства се и вика:
- Ей сега ще отрежа на ярето главата. Искам да ви гостя. И колкото пари имам под възглавницата, всичките ще ги извадя и ще ви ги дам.
А ние не можем да го успокоим. На нас не ни трябват пари, не ни трябва яре, дошли сме само да му подарим тоя концерт сред дивотията. А Щилиян ни гледа и през сълзи говори:
- Вече мога да си умра спокоен, дойде ми на крака голям певец да изнесе концерт само за мен. Много ходих по тая земя, много чудеса видях, но най-накрая душата ми намери мир.
СИРОМАШКА ДУМА
В един прекрасен ден на Славе му хрумна да изнава вестник, ама не какъв да е, ами вестник на бедняците в България. И го кръсти тоя вестник «Сиромашка дума». Сам си написа статиите, сам ги подреди, сам отиде в печатницата, после сам донесе топовете на рамо. Това му беше начинът на него, сам да ги прави нещата.
Писа издателството на вестника Колибиздат.
И специално заради тоя вестник направи една малка кръгла колибка, с прозорче, през което да продава вестниците. После закара колибката с камион в София. Там я сложиха точно на центъра на площад Славейков. По онова време на площада нямаше книжен пазар, никакви книги даже нямаше, само площад си имаше. Та на тоя площад цъфна една сутрин малка дървена колибка, от която един чудак с брада и цилиндър продаваше вестник «Сиромашка дума».
Лека полека взеха около него и други хора да се събират да продават къде книги, къде вестници, нароиха се няколко сергии на площада и Славе даде идея да пуснат молба в Общината на площад Славейков да има книжен пазар. Така и направиха. Написаха молбата, занесоха я и ето че и до днес седи в центъра на София най-известния книжен пазар, който започна с една дървена колибка, скована от един чудак с брада.
Славе пред колибката на площад „Славейков“
Вестник „Сиромашка дума“
Няма коментари:
Публикуване на коментар