ДА БЪДЕМ И УТРЕ VII

БАБА ШАРКА

Калин беше на един месец, когато ми казаха че трябва да ми бият ваксина за шарка. Тогава слагаха ваксините на тези, които са родени на нулева година и понеже аз съм подена 1950-та ме извикаха да ми бият и на мен ваксина.
Понеже нямах белег на рамото ми сложиха цяла доза вместо половин, а пък аз съм имала явно от преди това друга ваксина и три дена бях между живота и смъртта. С 40 градуса температура през тия дни съм стискала душата между зъбите, как съм издържала, не зная.
Като дойдох на себе си, сестрата дойде при мен и плачеше. Каза ми: „Беше наша грешката, обаче ти си много силна и оцеля.“
И от тая ваксина после ми прекъсна кърмата, а аз не знаех и давах на детето да суче, а то не наддава даже и грам. Много отслабна тогава.
Като разбрахме, започнахме да го храним с изкуствена храна и пак беше много слаб, на една година беше само 6 килограма, но все пак се хвана и той за живота. Какво ли знаеше това дете през какво сме минали, ама се бореше да остане с нас.
След няколко месеца на Славе му дадоха едно местенце в село Железница, откъдето беше родом и с брат си Яне и племеника му Митко направиха една къщичка на брега на река Струма. Отидохме тримата в тая къщичка, дето беше като излязла от приказките.
Там живеехме, а той ходеше на командировки да изкарва пари за нас. Ние вода в къщичката нямахме, та трябваше да ходя до комшиите да взимам вода и простирах пелените на бебето по шипките да съхнат. Като стана на 7 месеца Калин, в Железница дойде съпругата на Славе – Панка. Те двамата още нямаха развод. Всъщност цели десет години така и не подписаха развод. Чак когато се роди и второто ни дете - Мария, най-сетне официално се разведоха.
Но тогава тогава все още по закон двамата бяха женени и Панка му предложи да вземе Калин и да го гледа, ако той се върне при нея.
Аз обаче вече твърдо бях решила, че никога няма да си дам детето и й отказах. Тръгна си Панка, а Славе и Калин си останаха при мен. Вече бяхме свързани в общ живот и трудно нещо щеше да ни раздели.
След като поживяхме известно време в къщичката от приказките на брега на Струма, си взехме една квартира в Благоевград и там се нанесохме да живеем.
До този момент все се местехме в различни квартири, като отидохме в Благоевград обаче малко по малко взе животът ни да утъпква пътеките, по които вървяхме.
Тогава и Жужа, сестра ми, дойде да живее при нас. Аз се записах пак в Института да продължа образованието си, а Калин го оставихме при мама да го гледа на село.

Калин Македонски на прощъпулника си 1972 г.




В БЛАГОЕВГРАД

След известно време най-накрая ни дадоха апартамент в Благоевград. Апартаментът беше на «Септемврийска 6», на третия етаж и си беше целия за нас.
Не бяхме на квартира за първи път, откакто се бяхме събрали. Калин вече беше на две години, взехме си го и него с нас и най-сетне заживяхме в някакво спокойствие. Ако може да има някакво спокойствие изобщо покрай Славе Македонски. На него просто душата му беше неспокойна и заразяваше всички около себе си с това.
Тогава аз отидох за Нова година на екскурзия в Съветския съюз с Влака на дружбата и ги оставих двамата с Калин да карат сами новата година. Като се върнах Славе реши от своя страна, че ще отиде да изкарва пари в Съюза и наистина замина, заедно с племениците си Митко и Алекси да стават строители в Сибир. Аз останах сама с Калин и за да свързваме двата края се хванах на работа като администраторка в хотела на Благоевград – Ален мак.
Докато бях на работа, Жужа гледаше детето, ама как го е гледала само тя си знае.
А Жужа тогава имаше едно гадже – таксиметров шофьор и една вечер взела Калин с тях. Той пък взел че се насрал и Жужа не искала да смени пелените. Затова го оставила на шофьора.
И като се прибрах, Калин ми разказва с чиста детска радост:
- Мамо, шовьора бъше Калин…

Славе Македонски и Калин Македонски – Благоевград 1974 г.



ЕДИКОЙСИ ОТ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Така я карахме, както можехме се оправяхме, а Славе ми пращаше писма, че пари в Съюза не успял да изкара, дали сме щели да го приемем, гол като Христос.
Дойде си след шест месеца и един телевизор само донесе.
А иначе Славе беше цар в това да свързва двата края. Пари в истинския смисъл никога не сме имали. Като свършехме всичко до шушка, току изчезваше нанякъде и се връщаше с малко пари, дето стигаха точно толкова, колкото да закрепим моста на безпаричието, който всякога беше готов да рухне под нас.
А пък той тъкмо беше започнал да се увлича по голямата страст в живота си – македонският въпрос. Това беше неговият блян и неговото съкровище, от което черпеше безкрайно вдъхновение.
Тъкмо имаше пак някакви спокойствие в живота ни, когато един ден мой преподавател в университета ми каза:
-Едикойси иска да се срещне с теб. Въпросният Едикойси беше един от Държавна сигурност. Съгласих се да отида, какво друго можех да направя и наистина отидох на срещата. Бях на 21 години – млада, красива, с едни минижупи до над коляното и с гъста черна коса до под коляното. Качих се в кабинета на този човек, който беше важна клечка и като влязох вътре, оня направо взе да му трепери брадата. Едвам се сдържаше да не ми се нахвърли, но спазваше някаква дистанция – нали все пак беше от ДС. Опитва се той да ми обясни нещо, ама чак сам се обърква. А то каква била работата – като ходим сутрин да пием кафе в модната тогава кафетария Аджария, да записвам разговорите на Славе и на другите културни деятели, защото един от неговия кръг - Георги Божинов беше написал статия за държавните затворници и го уволниха.
А мен тогава тая голямата клечка искаше да ме вербува да правя доноси и те щели ми дават по 80 лева на месец, ама на всичкото отгоре ние двамата с него трябва да станем и интимни любовници, така ми каза тогава.
И аз като го гледам се уплаших, че ще ме хвърли на канапето и му казах:
-Добре, аз ще си помисля и утре ще ти кажа, ама нека да е в хотел, защото тук няма нито баня, нито нищо.
Това успях да измисля, ама той все пак се съгласи, а беше се надървил като кокал. А аз вечерта всичко разказах на Славе. Той вече имаше след него опашки, които го следяха дали не говори за македонизъм.
Та не ни беше хич добра работата тогава и вечерта той отиде и намери един шофьор с камион и му каза:
-Сутринта те искам тука пред «Септемврийска 6», заминаваме за София.
Дойде сутринта наистина шофьорът, а ние даже не знаем къде отиваме и по време на пътя се чудим къде да слезем. Имахме два избора пред нас – във Владая или в село Григорево. Решихме да идем в Григорево, Там Славе беше уредил да останем в една къща. В тая къща седяхме шест месеца. През този период от никъде нямаше пари. Като даде Славе 80 лева на шофьора да пренесе багажа, ни останаха 5 лева. Нямахме пари даже за храна. И тогава имаше в Григорево една комшийка – Вера, тя ми даваше всеки ден по нещо – два картофа да направя манджа, ориз, мляко, това, онова и всеки ден викаше Калин да яде с нейните деца. Заведе ме тая Вера веднъж в една бохча да си набера ябълки, винаги подаваше по нещо, благодарение на нея оцеляхме в това село.



ЕДИН ДЪЖДОВЕН НОЕМВРИ

Лека по лека дойде ноември. Взе да вали. Всеки ден валеше и всичко беше във вода. Даже веднъж като бяхме навън Калин стъпи в една локва и изчезна целия. А то, дупка имало отдолу. Изкарах си акъла. Пищя и го дърпам за ръчичката. Едвам го измъкнах. Много се паникьосвах аз като станеше нещо с детето. Той пък, нали е дете и все на някое опасно място ще се завре. Имаше камина в Григорево и той си играеше до нея. Както си играеше се спъна и падна в огъня. Аз го гледам и пищя, направо ще ми се пръсне сърцето, ама съм замръзнала на място и не мога да помръдна. Добре че ме чу Славе, тъкмо излизаше навънка и изтича бързо обратно, та извади детето от огъня.
А дъждовете все така продължаваха, сякаш никога нямаше да спрат. Цялото мазе на къщата, в която живеехме, се напълни с вода и стана толкова студено, че ни печка, ни чудо можеше да стопли стаите.
Такъв студ беше, че казах на Славе да отиде да намери друга квартира в съседния град – Елин Пелин.

ДА БЪДЕМ И УТРЕ VIII

В ЕЛИН ПЕЛИН

Отиде Славе и намери квартира при бай Траян Бънзикара и там останахме там да живеем.
Мен ме взеха на хонорар към читалището на Елин Пелин и правехме много хубави куклени пиеси. Иначе пак си живеехме в бедност и за Нова година имахме само един шарен боб за ядене, нищо друго.
По някое време дойдоха да живеят при нас племениците на Славе – Митко и Лесо и брат му Яне. Заедно с тях правехме пиесите в читалището. Кой беше осветител, кой реквизитор, всеки си имаше някаква длъжност.
А като дойде пролетта, на бай Славе му дойде вдъхновението и по неговия си тертип направи една барака от някакви плоскости на едно място, което купихме.
Направи я тая барака и си пренесохме в нея багажа от Григорево. За да не плащаме наем живеехме там, докато си построим къща. Живяхме там цяло лято и дойде есента.
Славе видя, че няма да успеем до зимата да направим къща и тогава викна един бай Тошо от Якуруда - майстор тенекеджия, много добър, да направи една малка къщичка.
А мен по това време ме пратиха от читалището в Унгария и двамата с бай Тошо, докато съм била в Унгария, без никой да ми каже, че ще правят къщичка, я вдигнали за 7 дена.
Връщам се след една седмица и гледам – къщичка. Викам: «Какво става тука бе, от една барака, друга барака.»
Тя, къщичката не беше барака, ами беше като за кукла, толкова беше хубава, но така му казах, защото ми беше криво, че още нямаме истинска къща.

                             Портрет 1977 г.




МАЛКАТА КЪЩИЧКА

Пренесохме се в тая малка къщичка, а в нея всичко си имаше, на два етажа беше, даже баня отстрани беше направил. През зимата беше много топло вътре, защото по руски модел я бяха направили –само от дърво с един красив ламаринен покрив и тераска на втория етаж.
В тази кукленска къщичка изкарахме няколко години и в един момент най-сетне започнахме да строим и голямата къща. За нея имахме дори архитектурен план и той беше много хубав, чак да не повярваш, че бай Славе ще я строи, дето цял живот колибки е правил.
Полека с Мите и Яне взеха да вдигат къщата, ама нали като няма пари и едно по едно като се правят нещата, та къщата стана накрая като сглобена – от тук стая, от там стълба, от тук баня, от там коридор, накрая пак си пролича майсторлъка на бай ти Славе и заприлича къщичката както си трябва на писателска измишльотина.
Докато строяха, си живеехме в малката къщичка. Там много гости ни идваха, генерали разни, какви ли не. Кеворк Кеворкиян даже веднъж дойде със съпругата си и толкова му хареса, че ни покани да сме гости във Всяка неделя.

Калин Македонски - Малката къщичка 1980 г.

ВСИЧКО Е ПО ПЛАН 

Живеехме си в малката къщичка, правехме куклени театри, и театър в куфар правихме, по селата ходехме, където хората плащаха билетите в боб и картофи, немотия голяма. 

Калин скоро щеше да стане на десет години, а аз започнах работа в ПЕРПМ. 

И тогава един ден ни събраха всички работници за профилактичен преглед. Когато дойде моят ред, докторът ме гледа, гледа, попипа ме от тук оттам и накрая ми каза: 

- Абе, булка, ти си бремена поне в четвъртия месец. 

Ха така. А аз нищичко не съм разбрала. Вкъщи, радост голяма, още едно детенце ще си имаме. Още живеехме в малката къщичка, когато на бял свят се появи през октомври 1981-та година дъщеря ни Мария. На двете баби я кръстихме, и моята майка и на Славе майка му бяха Марии. То името отгоре си дойде. 

Раждането беше много трудно. Бебето се роди с пъпната връв около врата и за малко да се задуши, но много добра акушерка имаше тогава в родилното на Елин Пелин, тя я спаси. А Славе като я видя, не знаеше откъде да я подхване – толкова мъничка беше. Той вече беше на 50 години, но това детенце му върна сякаш младостта, гушеше се в ръцете му и му дърпаше брадата, а той от пръв поглед до гроб като че й се врече в непреклонна бащинска любов. Занесохме детенцето в къщичката, където прекарахме още една зима, а напролет бай Славе запретна ръкави да довърши голямата къща. Защото неговата малка принцеса заслужаваше замък и той щеше да го вдигне с двете си ръце и цялата си любов.

                   Славе Македонски и Мария Македонска 1982 г.

ДА БЪДЕМ И УТРЕ IX

ПО ПЪТЯ 

Пренесохме се най-сетне в новата къща, когато Мария вече беше около годинка голяма и вече се опитваше да ходи.
Въпреки дребните дечица около нас, бай Славе и за миг не престана да се занимава с любимите си дейности – да снима филми и да прави най-различни театри. С бебето ходехме навсякъде и пак взех да простирам пелени по шипките.
Нямаше ден нещо да не се случи, нещо да не направим, някъде да не сме отишли, животът ни беше един безспирен театър, а децата бяха част от реквизита.
И в Железница и в Бачево ходихме да правим театри разни, ама все по неговия си тертип. Веднъж играем в Бачево, цялото село се е събрало, а той играе някаква сериозна роля и чак се захласва, увит в един чаршаф, уж Аристотел. А тоя ми ти чаршаф като се е усукал и му открил всичките срамотии.
Отпред цялото село се е събрало и всички като видяха направо изпопадаха от столовете от смях, а пък Славе си мисли, че страхотна роля прави и още повече се вдъхновява. А пустите селяни не могат въздух да си поемат от смях.
Накрая майка ми отиде при него, свали си престилката и го препаса, че е срамота все пак.
В Мелник пък правихме театър в куфар, беше поканил от Русия един негов приятел Жуховитски и в Курдупуловата къща го изнесоха тоя театър в куфар.

                                   
                                                         Мария Македонска 1985 г.

                                          С Мария Македонска – Елин Пелин 1985 г.



КЪША НА БАЛАРБАШИ

Мария като беше на пет годинки решихме да се върнем в Благоевград да живеем. Хората му даваха апартамент на Македонски, ама той не иска. Вместо апартамента поиска едно голо парче земя и то на един хълм, дето му викаха Баларбаши.
И там Славе направи поредната барака. От шпертплати, стари дъски, от клони, от каквото намери я направи тая барака. Даже и пружини от легла имаше в конструкцията.
Като завалеше дъжд, всичко влизаше вътре, а Славе криеше децата под леглото да не се намокрят. Така поживяхме на Баларбаши няколко месеца и пак си спомних чергарския живот. Но така ми било писано. С писател да деля съдба.
А то, каква съдба беше – като циганите скитахме – свободни, диви, безгрижни, сякаш ще живеем вечно. Но винаги заедно. И знам, че някои хора предпочитат да живеят спокойно, тихо, а някои го предпочитат…в колиба. Но каква колиба. Колиба, пълна с мечти и любов.

                                                    Колибката на Баларбаши 1986 г.






ФОТО РОМАНИТЕ

Също фото романи много правеше Славе. Той имаше най-много направени фото романи, публикувани по вестниците. По онова време фото романът беше модерен жанр. С поредица от снимки се разказваше някаква история в няколко поредни броя. Най-интересният от тия фото романи беше «Пепелта на мълчанието». В него се разказваше за извънземни, дошли с кораба си Ищилиян 45 на Земята да търсят нов дом.
Всичко снимахме по чукарите около неговото село горна Железница и заедно с негови приятели – Митко, Алекси, брат му Яне, всички бяхме герои от тая приказка. Аз бях космическата мома – красивата извънземна Мег.
С нас влачехме по чукарите тежки декори и всякакъв багаж. Славе беше силен за трима и носеше сам един огромен макет на ракета.
И тогава, той успя да накара цялото село да участва в тия снимки. Страшна картинка бяхме. Ние, облечени в едни сребристи костюми до двуметровата ракета, а селяните ни гонят с вили. Как успяваше Славе да накара всички да му се връзват на акъла, не зная, ама си го имаше това в него. Като кажеше, че иска да направи нещо и след него тръгваха сто човека.
Хубава беше лудостта му и заразяваше и другите около него. Цял живот тая лудост ни е събирала около всичките му щури идеи. Можело е друг живот да имам – спокоен и обикновен, но ми е било писано по колиби да живея и да бъда космическа мома. И слава богу!
Сега като се замисля животът ми е пълен с моменти, които никога няма да забравя, а някои хора не си спомнят почти нищо от дните си. Защото в крайна сметка живота ни се мери със запомнените неща.
Пари нямахме никога достатъчно. Славе плащаше за тия снимки всичките разноски – на фотограф, на шофьор, всичките пари, дето ги изкарваше от хонорарите за книгите, за такива работи ги даваше.
И снимахме ли снимахме. Всичко снимахме. «Кованата гривн»а – криминална история, филм за Яне Сандански, фото роман за Никола Парапунов, «Мария за двама»….
И никога не го е правил тоя човек, за да изкара пари от това, а за да остави нещо на тоя свят след себе си.
Поне едно нещо се промени малко обаче в общия ни живот. Когато Мария се роди, най-накрая отидохме да подпишем граждански брак в Железница. Най-сетне поутъпкахме пътеката в гората на живота си, но и продължихме навътре, без да ни е страх, че ще се изгубим.

                             Кадър от фото романа „Пепелта на мълчанието“

                              Кадър от фото романа „Пепелта на мълчанието“

ДА БЪДЕМ И УТРЕ X

СКАЛАТА 


В живота на всеки човек има една скала, която го крепи. И тая скала остава над него да го пази в сянката си.
За Славе тая скала беше баща му – дядо Стоян. Когато умря тоя жилав мъж, Славе не падна духом, а направи това, което душата му посочи. Вместо мраморен кръст, който може да изчезне с времето, той отиде заедно със своя приятел Иванко Николов на една кариера за камъни и домъкнаха с камион огромна скала, та я сложиха като надгробен камък на гроба на дядо Стоян.
Величествена беше наистина тая скала. На нея един негов приятел художник нарисува барелеф на Стоян Табутов.
Седи и до днес скалата и хвърля сянка. Гробище вече там няма, но скалата седи. Няма го и Славе, но една сянка пази от слънцето историята, която е оставил след себе си, да не изсъхне. И в тая сянка никне жилавата трева на спомените, която никога не ще можем да изкореним.




КОНЦЕРТ ЗА ЕДИН ЧОВЕК 

Къщата ни в Елин Пелин, когато бяхме там между филмите и театрите, никога не оставаше без гости. Кога чакани, кога нечакани, но винаги посрещнати с голяма радост.
Един ден дойде у нас на гости Иван Кремов – голям певец, родом от Жеравна.
И както си седяха, бай Славе рече: „Тръгваме!“
«Къде ще тръгваме?», питаме го ние.
„Тръгваме“ – вика – „за Железница, там имам един приятел – Щилиян, той знае много истории за Яне Сандански и за други комити. Трябва да видим Щилиян.“
И пак успя да ни убеди всички, та се качихме на рейса цялата дружина – Иван Кремов, Славе, децата, аз, всички тръгнахме да ходим при Щилиян от Железница.
Пристигнахме в Благоевград, после качихме баира до Железница – писатели, певци, деца в пелени, цялата трупа от фантазьори и мечтатели. Намерихме Щилиян – жилав един старец с хиляди истории. Беше пътувал по далечни страни и пеша и с кораби, много работи знаеше и разказваше истории сякаш от друго време. Разказа ни тогава как точно в къщата, в която се беше родил имало такъв случай – до обяд седят и пият на Яне Сандански четата, след обяд седят и пият турците, дето са ходили да търсят четниците по горите. И в един момент Славе рече на Иван Кремов:
- Иване, дай да направим тука, в тая красива Малашевска планина, концерт за един човек – за Щилиян.
И Иван Кремов, опиянен от тая дива природа и вълшебните разкази за комитите, които са шетали едно време по тия земи, започна един концерт с прекрасните песни от Жеравна. Цели два часа продължи тоя чуден концерт за един човек. Ама не кой да е човек, а Щилиян, пазителят на историите, скрити сред горите на Железно.
Пее Иван Кремов, а очите на Щилиян се пълнят със сълзи. Разчувства се тоя селянин от красотата на песните сред родния му пущинак. Разчувства се и вика:
- Ей сега ще отрежа на ярето главата. Искам да ви гостя. И колкото пари имам под възглавницата, всичките ще ги извадя и ще ви ги дам.
А ние не можем да го успокоим. На нас не ни трябват пари, не ни трябва яре, дошли сме само да му подарим тоя концерт сред дивотията. А Щилиян ни гледа и през сълзи говори:
- Вече мога да си умра спокоен, дойде ми на крака голям певец да изнесе концерт само за мен. Много ходих по тая земя, много чудеса видях, но най-накрая душата ми намери мир.



СИРОМАШКА ДУМА

В един прекрасен ден на Славе му хрумна да изнава вестник, ама не какъв да е, ами вестник на бедняците в България. И го кръсти тоя вестник «Сиромашка дума». Сам си написа статиите, сам ги подреди, сам отиде в печатницата, после сам донесе топовете на рамо. Това му беше начинът на него, сам да ги прави нещата.
Писа издателството на вестника Колибиздат.
И специално заради тоя вестник направи една малка кръгла колибка, с прозорче, през което да продава вестниците. После закара колибката с камион в София. Там я сложиха точно на центъра на площад Славейков. По онова време на площада нямаше книжен пазар, никакви книги даже нямаше, само площад си имаше. Та на тоя площад цъфна една сутрин малка дървена колибка, от която един чудак с брада и цилиндър продаваше вестник «Сиромашка дума».
Лека полека взеха около него и други хора да се събират да продават къде книги, къде вестници, нароиха се няколко сергии на площада и Славе даде идея да пуснат молба в Общината на площад Славейков да има книжен пазар. Така и направиха. Написаха молбата, занесоха я и ето че и до днес седи в центъра на София най-известния книжен пазар, който започна с една дървена колибка, скована от един чудак с брада.

Славе пред колибката на площад „Славейков“

Вестник „Сиромашка дума“

ДА БЪДЕМ И УТРЕ XI

ДЯДО ПАЛЬО

Имаше по онова време в София бохема. През ден бяхме на кафе в Бамбука или в съюза на писателите, където най-големите творци се събираха и по цял ден говореха за изкуство и философстваха над житейските проблеми. Покрай Славе се запознах с един много интересен човек – Павлето. Чудна фигура беше той сред софийските творци. Метър нямаше на височина, ама талантът му до небето стигаше. А сърцето му беше голямо колкото на десетима с нормален ръст. Павлето беше и все още е един от най-големите български художници.
При Павлето нямаше момент, в който да не беше пълно с хора. По столовете, около масата, на леглото, навсякъде. Трупаха се известни и неизвестни герои, попиваха от приказките и атмосферата на ателието му. А той едвам се подаваше над масата обаче талантът му и това малко ателие беше като магнит за всички нас. Там винаги се говореше за книги, за поезия, за изкуство.
Никога не е имал много пари Павлето, ама беше богат с живота си и със своите приятели, които го обграждаха като скъпоценни камъни, които той събираше с любов и не ги заменяше за всичкото богатство на света.
На външен вид Павлето беше джудже, но в очите на всички нас, приседнали кой където свари в ателието му, той беше великан. И когато умря, ковчегът му беше мъничък като за дете, но го носеха много хора, защото беше тежък. Защото вътре имаше една огромна душа и защото големите хора понякога се раждат в мънички тела, но си тръгват така както подобава – натежали като скали от любовта ни.

Павлето 1984 г.



АНТОНИЯ ГОРАНОВА

Друга небезизвестна личност в артистичните среди по онова време беше Антония Горанова. Пак покрай Славе се запознах с нея, а тя беше луда за седмина. Винаги рисуваше на каквото й падне и рецитираше стихотворенията си, които знаеше наизуст.
Живя известно време с някакъв актьор с проскубана брада, на външен вид също като изтощен монах. После се разделиха и взе да живее в една колиба в Боянската гора и тая колиба нито прозорци имаше, нито вратата се заключваше, а наблизо – казарма. От време на време на вратата потропвали, прескочили през оградата на казармата войничета. Антония никой от тях не върна.
Веднъж в Съюза на писателите, докато със Славе си пиехме кафето, взела че подстригала дъщеричката, ама така я подстригала – с един крив бритон, че да се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли. После й направи портрет с бритона и тая рисунка даже после стана корица на една книга.
По-късно, когато Жельо Желев стана президент, тя му нарисува и на него един портрет и каквато си беше луда, се качила в трамвая още преди да изсъхнат боите на картината. Изцапала сума ти народ с мокрите бои в трамвая и хората взели да й викат да слезе, а тя радостна казала:
-Ето, хората довършват картините ми с телата си. \
Последно чух за нея, че седяла в градинката на Кристал и рисувала картини, с които гадаела бъдещето срещу някакви стотинки. На скитница приличала, с прокъсан шлифер и смачкана черна шапка, а около нея няколко бездомни кучета се навъртали.
Не съм виждала Антония Горанова буквално от миналия век. Чудя се само дали още помни стиховете си наизуст. Ако изобщо е жива все още. Но такива хора като нея не умират. Сигурно е станала вещица и пак живее в оная къщичка без прозорци в гората. Само че войничетата вече не минават от там през нощта, ами заобикалят отдалече. Защото и те се страхуват от вещици.




РУМЕН ГЕОРГИЕВ

Какво ли биха били артистите без почитателите си? А понякога артистите стават почитатели един на друг. Румен Георгиев беше почитател на Славе Македонски и Славе Македонски беше почитател на Румен Георгиев. Двамата се познаваха отдавна. Румен вече беше известен фотограф, когато аз се запознах с него. У нас той идваше все с различни мадами. Очароваше ги с фотоапарата си, с китарата си, с джаз пиесите, които свиреше на пиано и с какво ли още не.
И той беше един от ония бохеми, които идваха у нас с глава, пълна с истории и планове, филми и какво ли още не. Все гледаше да щракне с фотоапарата си Марийчето, което щъкаше около нас и го гледаше с широко отворени очи, докато той свиреше на пианото. Като се замисля и колко незабравими снимки е направил Румен на Славе – в градинката на Кристал с едни счупени очила, залепени отвсякъде с тиксо, пред колибката, в която продаваше вестник «Сиромашка дума» с голям цилиндър на главата, пред Рилския манастир с група руски приятели, в ателието на Павлето, в хола ни в Елин Пелин и, уви, в ковчега, вече бездиханен,но сякаш замислен какво да направи сега там, където отива, театър ли, филм ли, колибка ли…

Портрет на Славе Македонски, фотограф: Румен Георгиев

                            Славе в обичайна обстановка 1998 г.




***


ДА БЪДЕМ

Започнах да описвам спомените си, за да върна поне за малко при себе си прекрасните хора около мен, които осветяваха пътя ми. И никога вече пред мен няма да е тъмно, защото тази светлина не угасва. Мама и тате вече ги няма, няма го и Славе, но историите им са още около мен и всеки път, когато си помисля за тях, те сякаш ми се усмихват. Вселената ни е безкрайна, защото никой не изчезва наистина. Някой ден всички ще се превърнем в слънчева светлина, а до тогава нека да бъдем. Вчера, днес и утре. Завинаги!

Магда Божанова Македонска
Елин Пелин 2014 г.

Проблем

Спя си аз и той нахлува. Бута ме да стана. Първото което виждам е притеснението, изписано на лицето му.
Буди ме, значи и вика:
- Имаме проблем, бързо ставай.
Еми ставам много бързо и много стресната. Тръгвам след него. Осъзнавам че е гол. Защо е гол. Обърках се. Той хваща някаква палатка и я вади от калъфа й или както се казва това, в което прибират палатките.
В главата ми преминават няколко тревожни сценария.
1.) Влезли са крадци и са го изнасилили.
Всъщност засега ми минава само този. Сигурно палатката му трябва, за да ги увие до смърт.
Той слиза надолу, аз слизам след него. Първото което усещам на долния етаж е топлина. От банята излиза дим.
2.) Пожар.
-Как успя да подпалиш банята? - питам.
Не ми отговаря. Вика:
-Свети ми с телефона.
Целия под е във вода.
3.) Гръмнал е бойлера.
-Чакай - с лека истерия в гласа му казвам. - Ти си с гумени чехли, а аз съм боса. Може да ме хване ток. Момент да си обуя гуменките.
То нали това ще ме спаси, ако по пода тече ток, ама все пак. Обувам гуменките. Взимам телефона. Светя.
Най-накрая разбирам каква всъщност е кризисната ситуация. Душът се е счупил и от него в мощни неорганизирани струи, навсякъде хвърчи вряла вода.
4.) Душът се е счупил (е, поне не са го изнасилили крадци и не е подпалил къщата).
Той, все така гол, влиза в банята с палатката пред себе си. Мята палатката върху врелите струи вода и някак успява да спре водата от кранчето.
Всичко изглежда толкова объркано.
Влизаме в стаята , мълчим. Бедствието ни е сплотило. Той оглежда пострадалите места по тялото си и казва огорчено:
- Виждаш ли. Веднъж реших да се изкъпя и какво стана. Това е знак, че просто не трябва да се къпя.
Замълчава за миг примирено и добавя.
- Благодаря ти, че светеше с телефона зад мен.

Пътят към долната земя е постлан с добри намерения

Често пътят към добрите намерения е постлан със зимна депресия. 

А като отмине нанякъде тая ми ти депресия, можем пак да си го постелем с вестници, мушама или каквото е актуално този сезон. 

Но то и без това всичко е наужким, както ще разберете от последния ми филм.