След като завърших в Банско, отидох в една школа в Пловдив, където изучавах читалищни и театрални дейности.
Пловдив тогава беше един от центровете на културата и всеки ден ходехме на театър.
Един ден влязох в книжарницата. Дълго време се чудих коя книга да си избера и накрая се спрях на сборник, който носеше името «Да бъдем и утре».
Спрях се на тази книга като видях снимката на автора Славе Македонски от село Железница – Благоевградски и си казах: «А, тоя е от нашите.»
Не съм го познавала тогава, просто ми стана интересно, а и това «Да бъдем и утре» ме привличаше, защото винаги ми се е искало утрешния ден да бъде по-добър, по-светъл и красив.
Като пророчество ми се струва сега това заглавие, а може и наистина да е било такова. След школата в Пловдив се върнах в Разлог. Там се надявах да започна работа по специалността си обаче нямаше тогава свободни места и моето утре се оказа, че трябваше да посрещна като продавачка на хляб.
Казах «Добре, сигурно скоро ще дойде по-доброто утре.» и започнах да продавам насъщния. Дните ми минавах сред аромата на топъл хляб, а вечер се прибирах в родното Бачево.
И така, един ден тръгнах след работа към автобуса обаче срещнах една приятелка, която ми рече: Хайде да се качим на Погледец да пием по едно кафе.
Погледец беше най-хубавата сладкарница в Разлог – на 11-тия етаж на една висока сграда от където се разкриваше красивата панорама на града и величествените върхове на Рила и Пирин. Съгласих се аз и отидохме да пием кафе на Погледец.
Качихме се, седнахме на една маса и в тоя момент в сладкарницата влезе управителката на хотела – една рускиня, заедно нейна приятелка, придружена от Благо Прангов, който беше в моето село учител тогава и неговия приятел Славе Македонски.
Седнаха четиримата на една маса срещу нас, а рускинята дойде на нашата маса да ни иска огънче и аз я попитах:
-Какъв е тоя англичанин, там, на вашата маса?
Въпросният англичанин беше Славе Македонски, облечен в едно модерно сако, с една руса брада, красив е бил за мен като англичанин.
А пък рускинята ми вика:
- Какъв англичанин, това е писателят Славе Македонски.
Сетих се тогава за книгата «Да бъдем и утре» и нещо в мен се преобърна. Казах й тогава, че съм чела книгата му и явно много съм се била развълнувала, защото тя като отишла на масата си, му казала «Ей това момиче там, е чело от теб една книга.»
Тогава той ме покани на масата си. Отивам аз и сядам при тях, а той ме послрещна с думите:
- Аз съм чичо Славе Македонски и нямаме деца с госпожата.
И тогава, още преди да съм си казала името, сякаш съдбата проговори от мое име и му казах:
-Аз ще ти родя син.
И както казват старите хора «Мина пилето и рече «Амин».
Портрет на писателя като млад
ДО ДЪЩЕРЯТА НА ПОЩАДЖИЯТА
Когато се запознах със Славе Македонски, му разказах, че съм от Бачево и съм дъщеря на пощадията.
Минаха се едва два дена и получих вкъщи писмо, адресирано до „дъщерята на пощенския раздавач“. В това писмо той ми пишеше, че вижда в мен артистични заложби и може да ми помогне да кандидатствам в НАТФИЗ.
Той обаче не си беше оставил адреса на писмото, така че нямаше как да му отговоря така или иначе. Аз все така продавах хляб, чакайки да се освободи място за мен в читалището.
Не се беше минала обаче даже и седмица, когато чичо ти Славе цъфна в хлебарницата, където работех. За мен това беше знак от съдбата. Аз бях просто едно селско момиче, исках да се махна от това затънтено място, където тютюна беше и хляб и сол и проклятие, а ето че на крака ми идваше цял писател, който ми говореше за театър и изкуство.
Разказа ми, че иска да снима филм за Яне Сандански и съм била много подходяща за една от ролите. Направо ми предложи да ме снима. Какво можех да кажа аз. «Не, ще си остана в Бачево, да продавам хляб и да нижа тютюн.»
Нищо не му казах тогава, а след няколко дена пак дойде писмо у нас. Този път се беше подписал на писмото като проф. Трендафилов от НАТФИЗ – нали баща ми е пощальон, да не го прочете случайно. А аз все повече се замислях за филмите и изкуството.
Славе започна почти всяка седмица да идва в хлебарницата да ме вижда, постоянно ми пращаше писма, и изобщо по всякакъв начин се опитваше да ми завърти главата.
Малко по малко месецът в хлебарницата изтече и тъкмо трябваше да започна раобота в читалището, обаче бай Славе каза, че започва да снима филма и да отида с него да съм героиня.
Не му мислих много много. В живота има много роли, от които можем да избираме. В онзи ден се отказах от ролята на читалищната ръководителка и избрах ролята на героиня от филм, чийто сюжет беше заплетен и объркан, винаги неочакван. Филм, който мнозина не биха гледали, камо ли да участват в него.
Писмо от Славе Македонски 1971 г.
Сцена от филма за Яне Сандански 1971 г.
Славе Македонски като Яне Сандански 1971 г.
Сцена от филма за Яне Сандански 1971 г.
ИЗПЪЛНЕНОТО ОБЕЩАНИЕ
Всичко започна с Яне Сандански. Историята на този брадат комита ни сближи.
Толкова много ни сближи, че след два месеца бях бремена. Точно както казах на първата ни среща.
Славе още беше женен, аз на никой вкъщи не бях казала, че съм с него, камо ли че чакам дете. Него вкъщи го чакаше жена, а мен септември ме приеха в полувисшия институт за просветни кадри в Благоевград.
Когато бремеността ми пролича в шестия месец напуснах института и двамата отидохме да живеем в една почивна станция на Предел. През цялото това време аз живеех сякаш на ръба на една пропаст. Не знаех какво точно се случва с живота ми и как ще я караме нататък.
Славе каза на жена си, че живее с една млада жена, която е бремена от него. Как е реагирала тя, не зная. Когато влязох в осмия месец отидохме в София в Дом Майка и Дете и ме настаниха в едно отделение, където имаше жени, които носеха извънбрачни деца.
Цял месец живях там. Изобщо не знаех дали ще оставим детето или не, нищичко не знаех и сила даже не ми стигаше да мисля за това. Бях като изгубена в едно безсъзнателно състояние, от което не можех да изляза.
И ето че в един ден през месец март на 1972-а година се роди синът ни. Дойде Славе – радостен, на седмото небе. А аз съм още като в сън – родила съм дете, а няма къде да идем да живеем. В главата ми хиляди мисли ме мъчат – дали не трябваше да оставя детето, на никого не съм казала, къде ще ида сега, какво изобщо ще се случи.
Отидохме да живеем тогава за няколко дни при една моя приятелка – Лалка и Славе пак измисли нещо, с което да закрепим положението. Взехме едно такси и пак отидохме да живеем на Предела в почивната станция на миньорите, където бяхме докато бях бременна. Управителят ни даде ключа и там останахме за известно време.
Докато бяхме там срещнах един ден приятелката ми Венета, същата, с която бяхме преследвали Емил Димитров. Викнах я тогава, заведох я в стаята, в която живеехме и рекох:
- Вени, иди кажи на сестра ми, Жужа, че имам дете и да дойде тук, в почивната станция на миньорите.
Дойде на другия ден Жужа. И тя реве, и аз рева. Ревем двете и се прегръщаме, а аз й разказах всичко за Славе и за детето и й заръчах да иде да каже на мама и тате, че ще идем вкъщи в Бачево, защото няма къде да живеем.
Докато бях бремена ходихме със Славе в Нови Хан да се срещнем с жена му, с мисълта, че тя може да поиска детето, но тя като не показа такова желание, казах на Славе, че ще си го родя и ще си го гледам, а той каквото иска да прави.
Каза Жужа на нашите вкъщи и на следващия ден отидохме в Бачево. А там, всички облечени в черно. Баба Магда беше умряла същия месец. Затова ми беше най-болно – че не можах да видя за последно тая жена, която обичах с цялото си сърце. В месеца, в който нейната свещичка беше угаснала, запалихме нова, която трептеше още, но щях да я пазя, докато ми стигнат силите.
Отидохме тогава с едно такси в Бачево и на вратата видяхме некролог. А татко махна некролога и каза на мама да си сложи здравец зад ухото, защото идва нов живот.
Не ми се кара татко, даже каза: „Аз живота си ще дам за Калинчо.“
Всички в селото дойдоха да ни видят. Славе тогава беше като легенда там – известен писател от благоевградския край. Като идваха ни се радваха, ама иначе си говореха един на друг – тая, хубавата Магда, да вземе тоя старец. А за мен той не е бил старец, защото си бяхме на един акъл и си го обичах.
Калин Македонски на магаре в с. Бачево 1972 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар