вторник, 15 февруари 2011 г.

Аз сърце Неапол

Всичко започна с една караница.
Според мен така трябва да започва всяка история за Неапол.
Та всичко започна с една караница през октомври, която вероятно е друга история, но накрая на тази караница все пак криво ляво купих аз билети до Рим, видиш ли за цели шест дена.
Още докато ги купувах, си правех сметка да идем и до друг град. Първоначалните планове съвсем сериозно включваха откриването на минерална вода, в която да потопя морно тяло и това наклони везните към Неапол, защото наблизо е остров Иския - със собствен вулкан и сумати извори с термална вода. Освен това към Неапол ме примамиха и множеството истории колко е мръсно, шумно и изобщо пълна скръб. Колко пък да е мръсно - казах си аз и запазих стая за два дни. Впоследствие дните се увеличиха на три, защото се отказах от Иския, тъй като стана ясно, че през февруари всички китни термални паркове и градинки са затворени.
Отделих, разбира се и три дни за Рим, все пак Рим, нали, това-онова, колизеуми, фонтани, има какво да се види, нищо че не е мръсно и шумно.
От октомври до февруари проучвах, планирах, сумирах, изчислявах как възможно най-евтино да покорим италианските забележителности и накрая, като теглих калема сметката беше - 80 лева за билетите, 300 лева за спането в двата града и по 500 лева на човек за харчалъци. Уверявам ви че не сме спали в кашон и гладни не сме останали, плюскахме по цял ден и спяхме до обяд в удобни легла със завивки и всичко както си трябва. В сметката имаше даже и графа музеи, част от които отпаднаха впоследствие, поради факта че спяхме до 12.
И така, аз - царкинята на нискобюджетните пътувания и Алекси, тръгнафме на 8-ми февруари, неспали цяла нощ, сушили мокри дрехи на радиатора, оставили котката при приятел, отишли в девет вечерта до мол, за да си купя дебели маратонки, защото от три дена гледам на камерите от площад Навона как жизнерадостно се сипе дъжд и трепетно развълнувани от предстоящото пътуване. Аз повече трепетно, защото самолетите никога не са ме екзалтирали, по-скоро сядам вътре и се вцепенявам, докато не кацнем.




Летяхме що летяхме и накрая кацнахме на Чиампино, от където хванахме автобусче за 1.20 евро до първата метростанция - Анагина или както и да се произнася. От там взехме метрото до спирката Отавиано, където е Ватикана. В плановете ми беше да стигнем до десет часа до Ватикана и да видим папата, който в сряда излиза и бръмчи наоколо с папомобила.
И така, росни, росни - със сакове и раници, препълнени с обувки за дъжд, дъждобрани и други артикули, които трябваше да ни спасят от потопа, се озовахме на площада пред Свети Петър.








Там папата ме изненада неприятно, защото се оказа ужасно ранобуден и тази сряда беше бръмчал с папомобила още в осем сутринта.
Но слънчицето светеше, опашката изглеждаше поносима и се наредихме и ние да влезем да видим как е вътре.
 А вътре е един път. То, разкош, то орнамунти, то гравюри и пелюри. Направо да ти се напълни окото, чак да прелее.
Сакът го бяхме оставили на гардероб, така че бяхме волни като птички да оглеждаме и да се радваме на тази светиня.

Но времето си лети и все пак трябва да се стигне до Неапол, така че си взехме сака за огромно съжаление на Алекси и се отправихме към Термини - римската Централна гара. Билетите се купуват от автомати, хората са отзивчиви и помагат. На преона трябва да си валидираш билета, иначе не важи. Веднъж вече са ме глобявали така във влака за Флоренция.

 Във влака заспахме рязко и се събудихме в Неапол. Намерихме лесно мястото за спане и, разбира се, заспахме. Все пак толкова емоции, сакове и липсващи папи изморяват много. Събудихме се привечер и излязохме на проучвателна разходка. Стигнахме до магазина на ъгъла, откъдето си купихме сандвичи и бира и ги оползотворихме в една градинка на близкия хълм. Пиехме си бира навънка, радвахме се на палмите и си повтаряхме жизнерадостно как в България през февруари ще пиеш навън бира, ама през крив макарон.
После се прибрахме и пак спахме.