ГАЛЯН МАХАЛА
Докато чакахме да се преместим в новата къща, живеехме в Галян махала при баба Ленче и дедо Кръце. Четири деца, баба, дядо, мама и тате – 8 души, всичките в една стая събрани.
А пред хазяйката имаше едно градинче. И Елисавета, като най-голяма разбойничка, каза на една своя приятелка:
- Айде да идем да оскубем китките на баба Чика и да ги турим у нашето градинче.
Отидоха двете в съседната къща, влязоха в градинчето на баба Чика и й оскубаха до една китките и в градинчето на баба Ленче ги туриха.
Казал после някой на баба Чика, че божановата щерка всички китки й е взела. И ето ти я и нея - идва вечерта да си търси цветята от мама.
- Марие, тая твойта Елисавета сичките китки ми е оскубала, в оджино да я мушна.
Па взела и оскубала всичко каквото Елисавета беше откраднала и пак в нейното градинче ги върнала.
Така си останахме без градинче в Галян махала.
ТЕЛЕВИЗОР
Дванадесет годишни бяхме, когато за първи път се появи телевизор в къщата на Тана Циндзевата. У нас нищо нямахме, само една радио точка. Телевизор още не бяхме виждали.
И все викахме на тате:
- Тате, купи телевизор! А той ни казваше:
-Утре, утре ше го купа.
Дойде утре, речем му:
-Тате, барем радио купи!
-Утре, утре радио ше купа.
И така всеки ден чакахме утре да донесе радио или телевизор. Оженихме се всичките, още телевизор нямаше у нас, защото в тия бедни години утре много бавно идваше.
Но като купиха телевизор у Тана, всеки ден ходехме у тях да гледаме телевизия и понякога даже не се прибирахме да спим вкъщи, заспивахме направо на пода у Тана, докато гледахме по телевизора ѝ Георги Парцалев, народни песни разни и Стояна Мутафова.
Мама понякога не можеше да ни види с дни, та идваше накрая да ни търси, че трябваше да се ходи на нивата, защото Стояна Мутафова нямаше да дойде да обере боба.
УЛАВАТА
Никой не разбра как и защо полудя Цана Миджовица. И тя самата не разбра, че е полудяла, ами реши че някой й е направил магия.
Обаче не искаше да взима хапчета, нито да се лекува. Сама измисли как да развали магията и взе да ходи нощем на гробищата. Обикаляше по гробовете и вадеше пироните от кръстовете. Реши, че магията й е затворена в тия пирони и нощ след нощ ги вадеше с една тесла с упоритостта на лудия, който се отдалечава все повече от реалността.
И така, един ден, гробището осъмна с разковани кръстове. Нямаше вече гроб със здрав кръст на него.
Защо беше решила улавата, че магията й е в пироните на кръстовете така и не разбрахме. Само се прекръстваха хората като я видеха, а тя се хващеше за малката си тесла, затъкната в престилката.
Може би чакаше да извади и техните пирони, които ги държаха приковани към вярата в Бога, живота и всичко, което е между тия две неща.
ЛЕТИМ
Имах си една дружка – Марчето – много красиво дете беше и все измисляше нещо да правим. Някой път ще рече:
-Хайде да си направим театър. Ти ще кажеш това, ти това, ти стихотворение ще кажеш, ти песен ще изпееш.
На всички ни раздаваше роли и наистина правехме си представления и събирахме всички деца от махалата. Даже по 2 стотинки за билет им взимахме.
После с тия пари си купувахме вафли. Тая, Марчето, от малка е била режисьорка, ама къде ти да знаем тогава изобщо какво е режисьор.
Много весело беше с нея, но понякога сякаш забравяше за нас и започваше да се смее сама. Каже една дума и се смее на тая дума 10 минути, чак не може да спре. После изведнъж млъкне и гледа без да говори дълго, дълго, сякаш се е върнала от някое място, което само тя го знае къде е. И това място е много хубаво, а при нас е скучно.
Марето често идваше у нас да си играем в плевнята. Тогава всяка къща имаше плевня и тия плевни бяха пълни със сено за животните. А ние се качвахме на гредите под покрива, сетне скачахме с разперени ръце и летяхме към сламата като птици към облаци.
Баба обаче разбра за играта ни, защото бяхме изпотъпкали всичката слама и ни забрани да влизаме в плевнята. Тогава решихме да ходим в плевнята на Марчето, там да си играем на летене.
Един път скачахме там цял следобед, когато чухме че някой иде и се покрихме със слама да не ни хванат. Едвам сварихме да се скрием и влезе дядо й да вземе слама за магарето. Спря се, поогледа се сякаш да реши откъде да вземе слама, за миг остана така замислен и след тоя момент пусна една толкова мощна пръдня, че на нас ни се стори че гредите се разтресоха. В тоя момент не можахме да сдържим смеха си и се разкикотихме в сламата.
Нямаше сила, която можеше да ни накара да спрем да се смеем и добре, че дедо Дине беше глух, та не можа да разбере какво точно става. Стори му се сигурно, че магарето долу реве и набързо набучи две три вили слама да му занесе.
Добре че не ни набучи с острата вила тогава, че щеше сигурно да ни изкорми, ама ние хич не мислим за това и само се смеем.
Дълго след като излеле продължихме да се смеем на тоя бог на гръмотевиците, който бе прекъснал нашата игра на летене към облачната слама.
ДВЕ ЩЕРКИ
Дедо Дине и баба Ленка имаха две дъщери – Надежда и Латина. Надежда беше майка на моята приятелка – Марчето, а Латина беше най-хубавата жена в селото. Тя се ожени за един дето беше учил за инжинер, интелигентен човек, тогава такива като него рядко се срещаха по селата.
И двете уж хубав живот водеха, вече по едно време деца имаха, обаче как се случи, лудост ги хвана и двете. Едната отиде в болница да я лекуват, другата – майката на Марчето я връзваха за леглото и по цял ден се чуваха виковете й, сякаш дяволи я гонеха.
Така нещата дълго време продължиха по този начин, когато стана нещо страшно – и двете се обесиха в един и същи ден. На повече от сто километра бяха двете една от друга. Латина – в болницата в Благоевград се обеси, а Надежда – на двора на къщата им в Бачево.
Странна беше тая история, но още по-странно беше, че откакто си спомням баба Ленче – майка им, тя все скандали правеше. Голяма касканджийка беше. За всяко нещо се зачепкваше и всеки път казваше: „Ако не съм права, две дъщери имам, и двете да ги заровя в един гроб.“ Сила ли е имало в клетвите й, не е ли била права, не знам, но накрая двете дъщери наистина в един гроб ги заровиха. Да се чудиш, по онова време магии ли са ставали по земите ни или такава е била съдбата тия красиви сестри.
Минаха се години и Марето също полудя. Оня смях от детството не е бил на хубаво. Отнесе се и тя в света на лудите, а зад красивото й лице грозни демони вилнееха. Пратиха я и нея в болница да я лекуват, но един ден избягала навън, зима било и бялата смърта я отнесла. Така си отиде още един красив млад живот от нашето малко село. А ние гледахме да забравяме бързо, че и без това тежък ни беше живота, ако много вземехме да се замисляме, сигурно и на нас лудостта щеше да ни помрачи дните.
Няма коментари:
Публикуване на коментар