сряда, 19 август 2015 г.

ДА БЪДЕМ И УТРЕ II

ДЕДО РИСТЕ

Христо се казваше на баба Магда мъжът, но всички деца му викахме дедо Ристе. Колкото беше баба жива и енергична, толкова дедо Ристе беше мързелив и никаква работа не подхващаше. И друга разлика имаше между тях двамата – дедо Ристе знаеше да чете. Това и най-много обичаше да прави. Свиваше се на миндера в двора – толкова дребен, че чак се губеше под капата си и все четеше някоя книга.
Най-обичаше за пътешествия и история да чете и всичко знаеше каквото го питаш. Стига да не го питаш някоя работа да свърши. Да работи той хич не знаеше. Баба мъкнеше и блъскаше вместо него цял живот, а той все на миндерчето книга четеше и сякаш не беше там, а между страниците на книгите живееше.
Каква беше тая любов към знанието у тоя селски човек така и не разбрахме. Четвърто отделение беше завършил, обаче всички книги в библиотеката вече беше прочел и даже ходеше при даскалите да им иска книги.
Един ден питах баба Магда защо дядо е толкова мързелив и тя ми рече:
- Кога дедо ти беше още млад един пат иде у гората за дърва. Секал там, колкото секал и тогава от некъде една фного голема мечка излезнала срещу него. И толку се уплашил от таа мечка, че косата му се изправила и капата му паднала на земята. От тоа ден повече работа вече не подфана, от уплаха се повреди и само теа книги зе да чете.
Баба въздъхна и вдигна тежкия самар да го сложи на магарето, че работа я чакаше, а дядо все така си седеше на миндерчето като прастар мечок, стиснал в изкривените си от артрит лапи дебела книга, в която няма нищо страшно, защото всичко е е написано с мастило на хартията, а мастилото не може да ти откъсне главата и да те остави насред пътеката мъртъв и разкъсан.
Може само да те отведе на фантастично пътешествие от миндера до края на света. И там, на края на света, дори и да има мечки, то те не са страшни, защото са от хартия и можеш да ги смачкаш на топка, толкова малка, ча да я скриеш цялата в старческата жилеста ръка. Защото книгите те правят силен и непобедим.
Така си седеше дедо Ристе по цял ден на миндера, потънал в някоя книга, а черната му овча капа стоеше здраво на главата му.
И нямаше да падне никога повече.



МАМА И ТАТЕ

Мама и тате рядко се караха. По онова време жената трябваше да слуша мъжа си, бил той лош или добър.
А дали е бил тате лош или добър не мога да кажа, защото бедността прави всички еднакви – отрудени и уморени в края на деня.
Баща ми – Божан Баненов беше пощальон, жив и пъргав човек, по цял ден шеташе из селото, със всички се познаваше, със всеки си имаше приказка. Понякога като ни видеше да си играем с другите деца идваше при нас и казваше:
-Я да видим сега, кой ке скочи най далеко.
И започваше да скача с нас, без да сваля даже пощальонската чанта. Тая чанта навсякъде беше с него. Само вечер я закачаше на пирона и я оставяше да си почине чак до сутринта. Имаше си той една тайна в тая чанта – криеше си в нея всякога парче шпеков салам, от който тайно си похапваше.
Аз обаче веднъж го видях и като разбрах за това тайно угощение, често взех да се промъквам до чантата и да си режа по едно мноооооооого тъничко парченце, за да не ме хване. Такива времена бяха – бедни, шпеков салам нямаше за всички. И други неща нямаше. Нямаше тенджери, нямаше креват, нямаше радио, нямаше маса, нямаше и пари да учим където поискаме.
А аз като поотраснах малко започнах да спортувам лека атлетика. Бях по-добра от всички останали деца и даже на състезания участвах. И не само че участвах, но и ги печелех убедително. Дори спечелих първо място на републиканското първенство на 100 метра бягане. След това физкултурничката отиде при баща ми да го убеждава да ме запишат в спортно училище, но тате отсече:
- Немаме пари да я пращаме Магда далече да учи, тука ке си остане.
Може в това да е било бъдещето ми, така и не разбрах. В Бачево си останах да нижа тютюн и да се изуча. Мама не се опита да го разубеждава. Едва ли е разбирала даже какво значи да си спортист. Тя само знаеше работа какво е. Другото за нея беше вятър работа.  



                                                                  Божан Баненов






                                                                  Мария Баненова




ПРЕДИ САПУНЕНИТЕ ОПЕРИ

Много обичах като дете да ходя на кино, ама пари тате не ни даваше за такива глезотии. Обаче аз се изхитрих, защото знаех че тате си доспива завит през глава като излизе мама да ходи на нивата. Тогава се промъквах много тихо в стаята, където спеше и още по тихо бръквах в джоба на сакото му, където той държеше много стотинки, за да връща на хората за марки. Взимах си аз от там по няколко стотинки, колкото за билет и бързах да изляза преди тате да се е събудил. Веднъж много ми се ходеше на кино и отново отидох до своя таен сейф – татковия джоб и бръкнах в него. Вътре обаче имаше само 50 стотинки. Страх, не страх – взех ги.
Като ги взех обаче, взе да ме човърка червея на страха, че тате ще се сети, че точно аз съм ги взела. Накрая скрих стотинките под един сапун с надеждата, че никой няма да се сети да погледне там. Както и очаквах, тате разбра, че някой е взел стотинките и ни подреди всичките деца да ни разпитва. Никой обаче не знаеше къде са и аз, заедно с другите, гледах в пода и не се издавах.
Вечерта взех стотинките изпод сапуна и отидох за последен път на кино с крадени от татковия джоб пари. Знаех, че това е краят на моята тайна банка и гледах с широко отворени очи, като за последно филма, който даваха тогава.
И до днес си го спомням кой беше. «Бродяга» се казваше – индийски филм с много танци, любов и драматични обрати.
Много отдавна беше това. Още нямаше сапунени сериали. Имаше само едно голямо квадратно парче кафяв свински сапун, под който скрих ония 50 стотинки, наречени на един бродяга.




ДИВАТА ЧЕРЕША

Много диви деца бяхме, все някоя щуротия измисляхме и често ядяхме бой. Тогава боя ни беше и за възпитание и за наказание.
Веднъж решихме да излъжем баба, че Митко – малкия ни брат си е счупил главата и го намазахме целия с мармалад.
Като викнахме баба да й покажем, тя толкова се уплаши, че взе да пищи.
А ние се смеем и се радваме, че сме уплашили старата жена. Тя, като разбра, че майтап си правим, взе да ни гони, ама къде ще ни стигне – краката ни пъргави, акъла ни малко.
Друг път, с най-голямата сестра се сдърпахме, защото и двете имахме еднакви фусти с дантели. И Елисавета ми вика:
-Мойта фуста си облякла.
Аз пък й кажа:
-Тая е мойта.
И така я ядосах, че тръгна да ме скубе. А аз една дълга коса имах, чак до кръста. Аз обаче не се давам. Награбих бъркалката от кофата за ярмата и я ударих силно по главата. Тогава Елисавета ме пусна и аз драснах да бягам. Бягам и не поглеждам даже назад, гони ли ме, не ме ли гони.
На полето избягах и за да съм сигурна, че няма да ме стигне, се качих на една висока дива череша. Чак на върха се качих. И като се качих, разбрах, че толкова е висока тая череша, че изобщо не мога да сляза. Как съм се качила, не знам. Сигурно страхът ми е дал криле. От там да сляза надолу обаче нищо не ми дава криле и аз си седя на върха на черешата, даже не смея надолу да погледна. Сигурно повече от два часа съм седяла там, взе вече тъмно да става. Тогава започнах да рева. Обаче полето голямо, няма жива душа да ме чуе.
По едно време една баба и един дядо минаха с волска кола, та ме чуха и ми викат:
-Чедо, какво правиш там?
А пък аз викам:
-Не мога да сляза.
И бабата ми рече:
-Чедо, айде с едната ножичка първо, айде чедо!
И аз слушам, какво да правя, слизам с единия крак надолу, а тя пак:
-Айде с другата ножичка чедо!
И аз леко по леко слязах някак. Целият ми корем и краката бяга издрани накрая, ама слязох все пак, а бабата ме пита:
-Чие си детенце ти?
-На баба Магда, на Божан съм щерка.
-От си се качила на черешата.
-Еми скарахме се със сестра ми и тука се скрих.
-Е, убава работа, ами ако не бехме минали от тука?
Замислих се и аз. Ако вярно не беше минал никой, какво ли щеше да стане. Може би щях там да си изсъхна като една дива черешка на жилестия крив клон. И дотам.




КРУШИТЕ НА ДЕДО ГАНЧЕ

Много беше хитра сестра ми, Елисавета. Главатарка беше на цяла сюрия щури момичета и като дойдеше пролетта всеки ден ходеха да крадат я череши, я нещо друго.
Веднъж тръгнах с нейните дружки да крадем ябълки. Аз вървя по нея, ама тя не ме иска и вика:
-Магде, знаеш ли какво? Ако ни хване пъдаре и двете, две глоби ще тури на тате. А така, ако ме хване само мен – една глоба само ще му тури.
И аз – добра душа – връщам се.
Един ден, Елисавета, заедно с една нейна дружка отишли на пазара в Разлог. Там хора се щурат, викат, предлагат си стоката. И насред цялата тълпа, двете видели дедо Ганче от наше село – човекът продавал круши – хубави, сочни и зрели, не круши, ами слънце.
А дедо Ганче, гладен бил, ама круши не му се ядат. Видял той сестра ми с дружката й и ги помолил да му пазят крушите, той да иде да хапне в закусвалнята.
На драго сърце се съгласили двете, защото нали разбойнички са, и веднага измислили да му изядат всичките круши, докато го няма. Отишал дедо Ганче да хапне и тия двете му изяли всичките круши до една. Те не могли да ги изядат баш всичките, ама каквото не им се побрало в корема, нахапали, ептен да не може дедо Ганче нищо да продаде.
И, ето, връща се дедо Ганче и гледа ни круши, ни момичета. Сетил се каква е работата, човека стотинка не е изкарал от крушите, идва ядосан пред нас и вика:
- Марие, Марие, чекай да ти кажа, тая твойта, голямата щерка с Тана Циндзевата, ги помолих да ми пазат крушите на пазара, а те всичките да ги откраднат. Сега да ми ги платите!
А мама го погледне, па рече:
- Ама и ти, бе, Ганче, на деца ли ке оставиш круши, бре? Децата круши не могат да пазят. Ами ти, като си вече бела глава, къде ти е акъло, та не можа да ги опазиш?


СТАРАТА КЪЩА

Цялото ни многочислено семейство живееше в една кирпичена къщичка, близо до църквата. В един момент толкова ни отесня тая къща, че реши тате да направи по-голяма в горната махала. А старата от общината трябваше да я бутнат, за да се освободи място за нова сграда някаква. Спомням си още деня, в който дойдоха с багер да я бутат.
Жал ми беше за старата ни къщичка обаче тя хич не искаше да се дава. Багерът натискаше с огромната си мощ едната стена и аха да я бутне на земята и стената се връщаше обратно нагоре.
В чудо се видяха хората, натоварени с работата да бутнат тая стара барака. Уж нищо и никаква съборетина пред тях стои, а голямата метална машина не може да я събори.
А то, каква била работата. Тия стари къщи се правеха от преплетени клони, иззидани с кал. И тая конструкция е жилава като ластик, затова и отскачаше при всеки напън на багера. От стари времена е тоя начин на строене, но ето че модерната технология не можеше да я пребори.
Така става понякога в живота – колкото и да се мъчим да преборим миналото си, то винаги като кирпичена стена се изправя отново и отново пред нас, за да ни каже: «Тук съм и и ще ти е трудно да се отървеш от мен.».
Така се връщат и спомените ни – жилави стени от някога здрави къщи, в които сме живели.






Няма коментари:

Публикуване на коментар