ДА БЪДЕМ И УТРЕ

мемоари от Магда Божанова Македонска

ПОСВЕЩЕНИЕ

Започнах да пиша тези мемоари, за да не забравя. Да не забравя всички онези, които направиха животът ми такъв, какъвто беше – хубав, лош, труден, цветен, единствен по рода си. Не искам да запомня майка си и баща си само на избледнели снимки, искам да остане историята ми за тези, които ще поемат по стъпките ни. Животът ни е празен, без онези, с които сме го споделили. Затова искам да подаря тези спомени не само на себе си, а и на всички, с които преглъщахме горчивите и сладки хапки на живота – на мама, на тате, на сестрите ми и брат ми, на баба, на сина ми и дъщеря ми, и на всички, които изпълниха живота ми с истории. Спомените ни не са просто думи – те са хора, които ще живеят, докато ги помним.



БАБА МАГДА

„Елелика, пепелика, дома злара враистана, рускумбер, кукурек, айде деца да заспиваме, оти ми се чини дека некой лопа тропа на вратата…“
В тъмното баба Магда е само глас. И колко е страшен тоя глас като разказва приказки за караконджули, но ние не се страхуваме, притиснати един до друг върху боцкавия дюшек, напълнен с бобови шушулки. Топло е под завивката, навън снегът скърца от студ, а луната любопитно наднича през прозореца, и на нея не й се спи.
-Бабо, разкажи за караконджела – казвам аз.
-Айде, бабо, разкажи – обаждате се и другите ситни дечурлига под завивката. Дядо вече спи и под юргана се чува тихо хъркане на пресекулки.
-Значи, деца, тая история я знам от мойта майка – започва да разказва баба Магда. – Они, караконджолето, излазат кога е вече фного тъмно. Зимата, през дено се прават на ледени шушулки, а пак летото излизат да лажат невестите нощем. Като заспи невестата, они идат пред портата и рукат: «Марие, Марие…» – баба си преправя гласа да стане по-тънък и страшен. «Марие, айде да одим на реката да перем на велявицата!»
И ти, както спиш, ти се чуе дека некоя жена те вика и ти се струва дека верно е дошла да ходите да перете. Тръгваш тогава в съно с караконджело, а он те води и вика: „Ей от тука мини сега, ха сега от тука.“ И те води, води, па те заведе на реката, а она реката е фного буйна и студена. И тогава, караконджело, ти тури отпред една сламка теничка над реката и вика: „Айде сега, мини по това мостче!“ А па на тебе ти се струва дека сламката верно е мостче и тръгваш да минуваш по него и ако минеш, сламката се скършва и падаш в реката, та се удавиш. Ама, ако преди това пропее петел, каракондежело се стопява, ти се будиш и виждаш дека пред тебе нема мостче, ами верно каквото там караконджело е турил сламката пред теб.
Така прават, значи караконджолето. А пък имало е веднаж един воденичар. Он си имал жена и една керка. Ама жена му умрела и го оставила сам, самичак като един опинец без другаре си. А сам опинец не върви по пъте, та затова воденичара си зел друга жена. Она обаче фного лоша била, дъщеря една имала, и тя лоша като майка си. Дошли да живеят они у кащичата на воденичаре и само се чудели какво лошо да направеа на момячето му. За вода я пращат, ама не на нашата чешма, ами у Добринище, оти там по-блага била водата и момата оди, оди, цел ден оди за вода, та като се върне ония да се напиат със сладката вода. Друг пат, ке я накарат фустан да им тъче, ама на тоа фустан да извезе слънцето и луната как се женат, па звездите да играт хоро около тех. А таа, дъщерята на воденичаря хубава фного била, като росно цветенце и ония двете фного й завиждали, оти биле грозни, та затова се лошо искали да й направят. Един пат, зимно време било и воденичара за жито бил отишел, та го немало за некакво време и рекла мащехата на дъщеря му:
-Ти иди, керко на воденицата да я пазиш през нощта. А па она кажала:
-Фного ме е страх сама да седа там.
-Не се страхувай! – рекла мащехата. – На ти тука малко леб и сланинка, ако огладнееш да си лапнеш, ама ако дойде некой нема да му даеш, че кажеш дека нищо немаш. - Ако – рекло момячето и кренало през снего на воденицата да оди. Па оно студ навънка, мраз. И във воденицата студено и страшно, само едно кандилце имало и то едва светело. В тоа момент на вратата се залопало. И уж човек тропал, а оно бил караконджул един, дека се бил престорил на закъснел пътник. Тропа караконджело на вратата и рука:
-Тепам, тепам девойко, отвори ми да влеза! И момата му рече:
-Със сламка съм подпрела, с кросно съм запрела. Бутни вратата пътниче и и она сама ке се отвори. Бутнал караконджело вратата и влезнал. Като го видела момата фного се уплашила, оти веднага разбрала дека това е караконджел. Очите му светели у тъмного, а вместо опинци – копита имал. Уплашила се момата, ама не се издава, а вика:
-По пътеве ле закъсне, пътниче? Па он й рече:
-Закъснех и измразнах навънка, па й хапка не съм турел в уста. Нещо не ти ли се намира, девойче? И она, ако че имала само малко лебец, му рекла:
-Имам, имам, колкото за един ке стигне, и двама могат да си го разделат. И тръгне да развържува бохчата с йеденето, а вътре вместо малко леб и сланина, гледа че има печено ягне и вино. Па сложила да ядат и си хапнали двамата убаво, позаприкажували се и караконжело й рекал:
-Утре, като тръгнеш да си одиш, зами това сандаче дека е до вратата и го носи вкъщи. Ама не го отварей по целио пат до вас, чак като стигнеш дома го отвори, иначе лошо ке стане.
-Ако – рекла момата и тогава пропел първио петел, а караконжело се стопил. Като изгреяло слънцето момата зела сандъчето и си кренала към вкъщи. По целио пат не погледнала вътре, чак като се прибрала го отворила, а вътре било пълно желтици и бисери. Учудила се фного мащехата и рекла: - Кой ти ги даде теа желтици?
-Един пътник закъснел дойде, он ми ги даде. - А, така ли, айде дай тука да ги приберем и да ги скрием. Па на умо си кажала: „Щом тая може цел сандък с жълтици да докара вкъщи, мойта щерка ке докара цел керван.“ Така си рекла и верно кажала на керката си:
-Синче, тая вечер ти ке идеш да вардиш воденицата.
-А-а-а-а, нечу, оти е фного студено и страшно.
-Нема страшно, еле тука ке ти дам топла питка и капама да си лапнеш, ако огладнееш, па ако дойде некой ке гледаш фного злато да му земеш.
-Ако – рекла керка й и кренала. Отишла у воденицата и седнала там, увита в заешко кожухче, чака да дойде пътника с желтиците. И, верно, потропало се на вратата.
-Тепам, тепам, девойко, отвори ми да влеза! – това бил пак караконджело, който се правел на пътник. А па момячето му рекло:
-Със сламка съм подпрела, с кросно съм запрела, бутни вратата старче, магарче и она сама ке се отвори. Бутнал вратата караконджело и влезнал. Па момячето като видело как му светат очите у тевното, кажала:
-У-у-у-у-у-у, каков си грозен, чист дявол! Обидил се караконджело, ама само рекал: - Закъснех по пътеве и измръзнах, нещо за ядене имаш ле?
Имала момата за ядене, ама кажала:
-Нищо нема тука, каквото имаше, го изедоха мишките.
-Ех, мишки те изели – рекал караконджело и седнал у ъгало да поспи, ама преди това рекал:
-Утре, като кренеш да си одиш, земи с теб сандъчето, дека е до вратата и го носи вкъщи. Ама нема да поглеждаш какво има у него по патеве. Чак когато си дома, тогава го отвори иначе пишман ке станеш. След малко пропел първио петел и караконжело се стопил. Немала търпение да се прибере лошата мома дома, грабнала сандъко и кренала през гората. Обаче фного искала да види какво има вътре и се спрела, та го отворила. А вътре – пъно с мишки и змии. И зели да я хапат теа мишки и змии, а она пищи и бега към дома. Там майка й я чека да си дойде със златото и като я видела да тича, зарадвала се, че й носи богатство и тича към нея. И тогава мишките и змиите и нея наапали. Целите ги наапали и теа двете зели да бегат и бегали, бегали, през десет села избегали, та нингаш не се върнале. А воденичара и керката му добре си живеле сос златото от караконджело, оти кога е добър човек и получава добро, а кога е лош – мишките го изели.
До мен другите деца са заспали. Само аз чакам края на историята. И си мисля, че сигурно баба Магда е била дъщерята на воденичаря и лъже, че знае приказката от майка си, защото тя е най-добрата на света и винаги ще я обичам, както в тая зимна нощ, в която снегът навън скърца от студ, а луната е допряла ухо до прозореца да послуша и тя чудните приказки на баба преди да заспи в облачните си одеала.




1 МЕТЪР МАРЛЯ

Баба Магда не знаеше четмо и писмо, но мъдрост и доброта имаше в нея за сто грамотни човека. Тя все с нея ме водеше и много ме обичаше, нали нейното име носех. Разказваше ми истории от детството си и ми показваше неща, които за едно дете изглеждаха вълшебни. Тя знаеше една много стара рецепта за мехлем, който лекуваше изгорено. От далече идваха хора да търсят тоя мехлем и тя без пари го даваше.
В душата си тази жена носеше доброта и човечност, които ме караха да я обичам безкрайно. А мехлема, който правеше, искаше много труд. Днес, като се изгориш отиваш в аптеката и си взимаш някакво лекарство, ама по онова време лекарства толкова нямаше.
Веднъж баба ме взе с нея да ми покаже как се прави мехлема. Първо набра лен и го занесохме на реката. Там тя го потопи да кипне. Върнахме се на реката след няколко дни и го взехме. После баба го накъца с едно къцало да стане на кълчища, после с един голям гребен го чеша, после го преде, после го изтъка и направи един метър марля с такъв огромен труд. След това баба правеше мехлема със смола от борове и восък от пчелите, и тоя мехлем го раздаваше без пари.
Тя никога те се е представяля за лечителка, но много хора знаеха за мехлема, дето беше за всякакви люти рани. В нашия край много дървари има и колко хора като са се удряли лошо са идвали да търсят тоя благ мехлем, а баба го даваше от сърце и ги превързваше с марлята, дето толкова труд й отнемаше. А на мен ми казваше, че марлята лекувала даже повече от мехлема. И нямаше как иначе да бъде. Нейните добри ръце се бяха трудили толкова много, за да направят тоя един метър доброта. Колко малко е един метър – незабележимо петънце на нашата земя и колко е много, когато е целият изпълнен с човещина и любов към хората.




ЕДНА ЦИГАРА ВРЕМЕ

Баба мен много ме обичаше, не само защото носех името й, а и защото винаги бях готова да тръгна с нея, където отиваше и тя. На нивата с нея ходех и за другар по пътя все ме взимаше, когато отиваше при нейни дружки, така ги наричаше тя. Веднъж ме взе с нея да идем при дружка нейна от Добринище.
Баба беше висока и слаба жена с дълги плитки, още черни в краищата. Като ходех с нея се чувствах голяма, толкова голяма, че сякаш можех да докосна облаците. И докато вървяхме тя винаги разказваше толкова интересни истории, че не усещах как минавахме целия път. Не вървим, а плуваме по течението на разказите.
И, ето го зад завоя Драглище – селце, още по-малко даже от Бачево. Там се качваме в горната махала и баба тропа на малка, схлупена портичка. След малко портичката ни отваря още по-схлупена баба с фуста и гуменяци. Това е дружката на баба. Влизаме в нисичката кухня и присядаме на малки трикраки столчета. Дружката на баба и мъжът й са легнали на кревата. Дядото чисти малката си лулица, а бабата разказва истории от младостта си. И тогава, бабата направи нещо, което никога не бях виждала – запали си цигара и цялата одая се изпълни с гъст, млечен дим, който се къдреше между слънчевите лъчи като бяла, вълнена нишка, издърпана от пъргавите, мургави ръце на бабината дружка от пухкавата и ефирна димна къделя. И ту ми се струва, че бабата има дълга, бяла коса от дим, която се разстила из цялата стая, ту ми се вижда, че има бяла, пухкава брада, която замислено глади с ръка. Тази баба беше първата жена, която виждах да пали цигара. Досега бях виждала само мъже да пушат и дори не предполагах, че жена може да пуши, а тя, не само че пушеше, а го правеше сякаш това е най-нормалното нещо на света. А, докато пушеше, разказваше чудни истории, които се щураха из детската ми глава.
Разказа как по времето време на войната всички мъже отишли да се бият и в селото останали само жени. И, понеже нямало как иначе, ходели в гората за дърва с малките момчета, които им помагали колкото могат, но всичката мъжка работа я вършели жените – сечали големите, здрави дървета с тежките брадви в малките си ръце, товарели трупите със сетни сили в каруците и тръгвали към селото, където никой не ги чакал да им помогне. Дядото тъжно се усмихваше и си играеше с опинъка си, а пък баба Магда си спомни как по време на същата война всичката сол изчезнала и нямало даже, колкото да сложиш в манджата. И заради това хората взели да си губят гласа. Само в тяхната къща имало една каца с разсол и идвали хора от цялото село да молят за купичка солена зелева чорба, а нейната майка на всеки давала по малко и така хората в селото изкарали, докато един войник не донесъл торба със сол отнякъде, та си върнали хората най-сетне гласовете.
Опитвах се да си представя какво ли е да нямаш глас по пътя към вкъщи. Двете с баба мълчахме по целия път, а над нас се спускаше вечерта. Същия ден като седнахме да вечеряме тате рече на мама:
-Марио, пресолила си бобо. Двете с баба само се усмихнахме, без нищо да кажем, защото нямаше нужда. Защото имахме глас и нямаше война. И тогава си помислих, че дори пресоления боб може да ти донесе щастие, стига да го ядеш заедно със семейството си.