мемоари от Магда Божанова Македонска
ПОСВЕЩЕНИЕ
Започнах да пиша тези мемоари, за да не забравя. Да не забравя всички онези, които направиха животът ми такъв, какъвто беше – хубав, лош, труден, цветен, единствен по рода си. Не искам да запомня майка си и баща си само на избледнели снимки, искам да остане историята ми за тези, които ще поемат по стъпките ни. Животът ни е празен, без онези, с които сме го споделили. Затова искам да подаря тези спомени не само на себе си, а и на всички, с които преглъщахме горчивите и сладки хапки на живота – на мама, на тате, на сестрите ми и брат ми, на баба, на сина ми и дъщеря ми, и на всички, които изпълниха живота ми с истории. Спомените ни не са просто думи – те са хора, които ще живеят, докато ги помним.
БАБА МАГДА
„Елелика, пепелика, дома злара враистана, рускумбер, кукурек, айде деца да заспиваме, оти ми се чини дека некой лопа тропа на вратата…“
В тъмното баба Магда е само глас. И колко е страшен тоя глас като разказва приказки за караконджули, но ние не се страхуваме, притиснати един до друг върху боцкавия дюшек, напълнен с бобови шушулки. Топло е под завивката, навън снегът скърца от студ, а луната любопитно наднича през прозореца, и на нея не й се спи.
-Бабо, разкажи за караконджела – казвам аз.
-Айде, бабо, разкажи – обаждате се и другите ситни дечурлига под завивката. Дядо вече спи и под юргана се чува тихо хъркане на пресекулки.
-Значи, деца, тая история я знам от мойта майка – започва да разказва баба Магда. – Они, караконджолето, излазат кога е вече фного тъмно. Зимата, през дено се прават на ледени шушулки, а пак летото излизат да лажат невестите нощем. Като заспи невестата, они идат пред портата и рукат: «Марие, Марие…» – баба си преправя гласа да стане по-тънък и страшен. «Марие, айде да одим на реката да перем на велявицата!»
И ти, както спиш, ти се чуе дека некоя жена те вика и ти се струва дека верно е дошла да ходите да перете. Тръгваш тогава в съно с караконджело, а он те води и вика: „Ей от тука мини сега, ха сега от тука.“ И те води, води, па те заведе на реката, а она реката е фного буйна и студена. И тогава, караконджело, ти тури отпред една сламка теничка над реката и вика: „Айде сега, мини по това мостче!“ А па на тебе ти се струва дека сламката верно е мостче и тръгваш да минуваш по него и ако минеш, сламката се скършва и падаш в реката, та се удавиш. Ама, ако преди това пропее петел, каракондежело се стопява, ти се будиш и виждаш дека пред тебе нема мостче, ами верно каквото там караконджело е турил сламката пред теб.
Така прават, значи караконджолето. А пък имало е веднаж един воденичар. Он си имал жена и една керка. Ама жена му умрела и го оставила сам, самичак като един опинец без другаре си. А сам опинец не върви по пъте, та затова воденичара си зел друга жена. Она обаче фного лоша била, дъщеря една имала, и тя лоша като майка си. Дошли да живеят они у кащичата на воденичаре и само се чудели какво лошо да направеа на момячето му. За вода я пращат, ама не на нашата чешма, ами у Добринище, оти там по-блага била водата и момата оди, оди, цел ден оди за вода, та като се върне ония да се напиат със сладката вода. Друг пат, ке я накарат фустан да им тъче, ама на тоа фустан да извезе слънцето и луната как се женат, па звездите да играт хоро около тех. А таа, дъщерята на воденичаря хубава фного била, като росно цветенце и ония двете фного й завиждали, оти биле грозни, та затова се лошо искали да й направят. Един пат, зимно време било и воденичара за жито бил отишел, та го немало за некакво време и рекла мащехата на дъщеря му:
-Ти иди, керко на воденицата да я пазиш през нощта. А па она кажала:
-Фного ме е страх сама да седа там.
-Не се страхувай! – рекла мащехата. – На ти тука малко леб и сланинка, ако огладнееш да си лапнеш, ама ако дойде некой нема да му даеш, че кажеш дека нищо немаш. - Ако – рекло момячето и кренало през снего на воденицата да оди. Па оно студ навънка, мраз. И във воденицата студено и страшно, само едно кандилце имало и то едва светело. В тоа момент на вратата се залопало. И уж човек тропал, а оно бил караконджул един, дека се бил престорил на закъснел пътник. Тропа караконджело на вратата и рука:
-Тепам, тепам девойко, отвори ми да влеза! И момата му рече:
-Със сламка съм подпрела, с кросно съм запрела. Бутни вратата пътниче и и она сама ке се отвори. Бутнал караконджело вратата и влезнал. Като го видела момата фного се уплашила, оти веднага разбрала дека това е караконджел. Очите му светели у тъмного, а вместо опинци – копита имал. Уплашила се момата, ама не се издава, а вика:
-По пътеве ле закъсне, пътниче? Па он й рече:
-Закъснех и измразнах навънка, па й хапка не съм турел в уста. Нещо не ти ли се намира, девойче? И она, ако че имала само малко лебец, му рекла:
-Имам, имам, колкото за един ке стигне, и двама могат да си го разделат. И тръгне да развържува бохчата с йеденето, а вътре вместо малко леб и сланина, гледа че има печено ягне и вино. Па сложила да ядат и си хапнали двамата убаво, позаприкажували се и караконжело й рекал:
-Утре, като тръгнеш да си одиш, зами това сандаче дека е до вратата и го носи вкъщи. Ама не го отварей по целио пат до вас, чак като стигнеш дома го отвори, иначе лошо ке стане.
-Ако – рекла момата и тогава пропел първио петел, а караконжело се стопил. Като изгреяло слънцето момата зела сандъчето и си кренала към вкъщи. По целио пат не погледнала вътре, чак като се прибрала го отворила, а вътре било пълно желтици и бисери. Учудила се фного мащехата и рекла: - Кой ти ги даде теа желтици?
-Един пътник закъснел дойде, он ми ги даде. - А, така ли, айде дай тука да ги приберем и да ги скрием. Па на умо си кажала: „Щом тая може цел сандък с жълтици да докара вкъщи, мойта щерка ке докара цел керван.“ Така си рекла и верно кажала на керката си:
-Синче, тая вечер ти ке идеш да вардиш воденицата.
-А-а-а-а, нечу, оти е фного студено и страшно.
-Нема страшно, еле тука ке ти дам топла питка и капама да си лапнеш, ако огладнееш, па ако дойде некой ке гледаш фного злато да му земеш.
-Ако – рекла керка й и кренала. Отишла у воденицата и седнала там, увита в заешко кожухче, чака да дойде пътника с желтиците. И, верно, потропало се на вратата.
-Тепам, тепам, девойко, отвори ми да влеза! – това бил пак караконджело, който се правел на пътник. А па момячето му рекло:
-Със сламка съм подпрела, с кросно съм запрела, бутни вратата старче, магарче и она сама ке се отвори. Бутнал вратата караконджело и влезнал. Па момячето като видело как му светат очите у тевното, кажала:
-У-у-у-у-у-у, каков си грозен, чист дявол! Обидил се караконджело, ама само рекал: - Закъснех по пътеве и измръзнах, нещо за ядене имаш ле?
Имала момата за ядене, ама кажала:
-Нищо нема тука, каквото имаше, го изедоха мишките.
-Ех, мишки те изели – рекал караконджело и седнал у ъгало да поспи, ама преди това рекал:
-Утре, като кренеш да си одиш, земи с теб сандъчето, дека е до вратата и го носи вкъщи. Ама нема да поглеждаш какво има у него по патеве. Чак когато си дома, тогава го отвори иначе пишман ке станеш. След малко пропел първио петел и караконжело се стопил. Немала търпение да се прибере лошата мома дома, грабнала сандъко и кренала през гората. Обаче фного искала да види какво има вътре и се спрела, та го отворила. А вътре – пъно с мишки и змии. И зели да я хапат теа мишки и змии, а она пищи и бега към дома. Там майка й я чека да си дойде със златото и като я видела да тича, зарадвала се, че й носи богатство и тича към нея. И тогава мишките и змиите и нея наапали. Целите ги наапали и теа двете зели да бегат и бегали, бегали, през десет села избегали, та нингаш не се върнале. А воденичара и керката му добре си живеле сос златото от караконджело, оти кога е добър човек и получава добро, а кога е лош – мишките го изели.
До мен другите деца са заспали. Само аз чакам края на историята. И си мисля, че сигурно баба Магда е била дъщерята на воденичаря и лъже, че знае приказката от майка си, защото тя е най-добрата на света и винаги ще я обичам, както в тая зимна нощ, в която снегът навън скърца от студ, а луната е допряла ухо до прозореца да послуша и тя чудните приказки на баба преди да заспи в облачните си одеала.
1 МЕТЪР МАРЛЯ
Баба Магда не знаеше четмо и писмо, но мъдрост и доброта имаше в нея за сто грамотни човека. Тя все с нея ме водеше и много ме обичаше, нали нейното име носех. Разказваше ми истории от детството си и ми показваше неща, които за едно дете изглеждаха вълшебни. Тя знаеше една много стара рецепта за мехлем, който лекуваше изгорено. От далече идваха хора да търсят тоя мехлем и тя без пари го даваше.
В душата си тази жена носеше доброта и човечност, които ме караха да я обичам безкрайно. А мехлема, който правеше, искаше много труд. Днес, като се изгориш отиваш в аптеката и си взимаш някакво лекарство, ама по онова време лекарства толкова нямаше.
Веднъж баба ме взе с нея да ми покаже как се прави мехлема. Първо набра лен и го занесохме на реката. Там тя го потопи да кипне. Върнахме се на реката след няколко дни и го взехме. После баба го накъца с едно къцало да стане на кълчища, после с един голям гребен го чеша, после го преде, после го изтъка и направи един метър марля с такъв огромен труд. След това баба правеше мехлема със смола от борове и восък от пчелите, и тоя мехлем го раздаваше без пари.
Тя никога те се е представяля за лечителка, но много хора знаеха за мехлема, дето беше за всякакви люти рани. В нашия край много дървари има и колко хора като са се удряли лошо са идвали да търсят тоя благ мехлем, а баба го даваше от сърце и ги превързваше с марлята, дето толкова труд й отнемаше. А на мен ми казваше, че марлята лекувала даже повече от мехлема. И нямаше как иначе да бъде. Нейните добри ръце се бяха трудили толкова много, за да направят тоя един метър доброта. Колко малко е един метър – незабележимо петънце на нашата земя и колко е много, когато е целият изпълнен с човещина и любов към хората.
ЕДНА ЦИГАРА ВРЕМЕ
Баба мен много ме обичаше, не само защото носех името й, а и защото винаги бях готова да тръгна с нея, където отиваше и тя. На нивата с нея ходех и за другар по пътя все ме взимаше, когато отиваше при нейни дружки, така ги наричаше тя. Веднъж ме взе с нея да идем при дружка нейна от Добринище.
Баба беше висока и слаба жена с дълги плитки, още черни в краищата. Като ходех с нея се чувствах голяма, толкова голяма, че сякаш можех да докосна облаците. И докато вървяхме тя винаги разказваше толкова интересни истории, че не усещах как минавахме целия път. Не вървим, а плуваме по течението на разказите.
И, ето го зад завоя Драглище – селце, още по-малко даже от Бачево. Там се качваме в горната махала и баба тропа на малка, схлупена портичка. След малко портичката ни отваря още по-схлупена баба с фуста и гуменяци. Това е дружката на баба. Влизаме в нисичката кухня и присядаме на малки трикраки столчета. Дружката на баба и мъжът й са легнали на кревата. Дядото чисти малката си лулица, а бабата разказва истории от младостта си. И тогава, бабата направи нещо, което никога не бях виждала – запали си цигара и цялата одая се изпълни с гъст, млечен дим, който се къдреше между слънчевите лъчи като бяла, вълнена нишка, издърпана от пъргавите, мургави ръце на бабината дружка от пухкавата и ефирна димна къделя. И ту ми се струва, че бабата има дълга, бяла коса от дим, която се разстила из цялата стая, ту ми се вижда, че има бяла, пухкава брада, която замислено глади с ръка. Тази баба беше първата жена, която виждах да пали цигара. Досега бях виждала само мъже да пушат и дори не предполагах, че жена може да пуши, а тя, не само че пушеше, а го правеше сякаш това е най-нормалното нещо на света. А, докато пушеше, разказваше чудни истории, които се щураха из детската ми глава.
Разказа как по времето време на войната всички мъже отишли да се бият и в селото останали само жени. И, понеже нямало как иначе, ходели в гората за дърва с малките момчета, които им помагали колкото могат, но всичката мъжка работа я вършели жените – сечали големите, здрави дървета с тежките брадви в малките си ръце, товарели трупите със сетни сили в каруците и тръгвали към селото, където никой не ги чакал да им помогне. Дядото тъжно се усмихваше и си играеше с опинъка си, а пък баба Магда си спомни как по време на същата война всичката сол изчезнала и нямало даже, колкото да сложиш в манджата. И заради това хората взели да си губят гласа. Само в тяхната къща имало една каца с разсол и идвали хора от цялото село да молят за купичка солена зелева чорба, а нейната майка на всеки давала по малко и така хората в селото изкарали, докато един войник не донесъл торба със сол отнякъде, та си върнали хората най-сетне гласовете.
Опитвах се да си представя какво ли е да нямаш глас по пътя към вкъщи. Двете с баба мълчахме по целия път, а над нас се спускаше вечерта. Същия ден като седнахме да вечеряме тате рече на мама:
-Марио, пресолила си бобо. Двете с баба само се усмихнахме, без нищо да кажем, защото нямаше нужда. Защото имахме глас и нямаше война. И тогава си помислих, че дори пресоления боб може да ти донесе щастие, стига да го ядеш заедно със семейството си.
сряда, 19 август 2015 г.
ДА БЪДЕМ И УТРЕ II
ДЕДО РИСТЕ
Христо се казваше на баба Магда мъжът, но всички деца му викахме дедо Ристе. Колкото беше баба жива и енергична, толкова дедо Ристе беше мързелив и никаква работа не подхващаше. И друга разлика имаше между тях двамата – дедо Ристе знаеше да чете. Това и най-много обичаше да прави. Свиваше се на миндера в двора – толкова дребен, че чак се губеше под капата си и все четеше някоя книга.
Най-обичаше за пътешествия и история да чете и всичко знаеше каквото го питаш. Стига да не го питаш някоя работа да свърши. Да работи той хич не знаеше. Баба мъкнеше и блъскаше вместо него цял живот, а той все на миндерчето книга четеше и сякаш не беше там, а между страниците на книгите живееше.
Каква беше тая любов към знанието у тоя селски човек така и не разбрахме. Четвърто отделение беше завършил, обаче всички книги в библиотеката вече беше прочел и даже ходеше при даскалите да им иска книги.
Един ден питах баба Магда защо дядо е толкова мързелив и тя ми рече:
- Кога дедо ти беше още млад един пат иде у гората за дърва. Секал там, колкото секал и тогава от некъде една фного голема мечка излезнала срещу него. И толку се уплашил от таа мечка, че косата му се изправила и капата му паднала на земята. От тоа ден повече работа вече не подфана, от уплаха се повреди и само теа книги зе да чете.
Баба въздъхна и вдигна тежкия самар да го сложи на магарето, че работа я чакаше, а дядо все така си седеше на миндерчето като прастар мечок, стиснал в изкривените си от артрит лапи дебела книга, в която няма нищо страшно, защото всичко е е написано с мастило на хартията, а мастилото не може да ти откъсне главата и да те остави насред пътеката мъртъв и разкъсан.
Може само да те отведе на фантастично пътешествие от миндера до края на света. И там, на края на света, дори и да има мечки, то те не са страшни, защото са от хартия и можеш да ги смачкаш на топка, толкова малка, ча да я скриеш цялата в старческата жилеста ръка. Защото книгите те правят силен и непобедим.
Така си седеше дедо Ристе по цял ден на миндера, потънал в някоя книга, а черната му овча капа стоеше здраво на главата му.
И нямаше да падне никога повече.
МАМА И ТАТЕ
Мама и тате рядко се караха. По онова време жената трябваше да слуша мъжа си, бил той лош или добър.
А дали е бил тате лош или добър не мога да кажа, защото бедността прави всички еднакви – отрудени и уморени в края на деня.
Баща ми – Божан Баненов беше пощальон, жив и пъргав човек, по цял ден шеташе из селото, със всички се познаваше, със всеки си имаше приказка. Понякога като ни видеше да си играем с другите деца идваше при нас и казваше:
-Я да видим сега, кой ке скочи най далеко.
И започваше да скача с нас, без да сваля даже пощальонската чанта. Тая чанта навсякъде беше с него. Само вечер я закачаше на пирона и я оставяше да си почине чак до сутринта. Имаше си той една тайна в тая чанта – криеше си в нея всякога парче шпеков салам, от който тайно си похапваше.
Аз обаче веднъж го видях и като разбрах за това тайно угощение, често взех да се промъквам до чантата и да си режа по едно мноооооооого тъничко парченце, за да не ме хване. Такива времена бяха – бедни, шпеков салам нямаше за всички. И други неща нямаше. Нямаше тенджери, нямаше креват, нямаше радио, нямаше маса, нямаше и пари да учим където поискаме.
А аз като поотраснах малко започнах да спортувам лека атлетика. Бях по-добра от всички останали деца и даже на състезания участвах. И не само че участвах, но и ги печелех убедително. Дори спечелих първо място на републиканското първенство на 100 метра бягане. След това физкултурничката отиде при баща ми да го убеждава да ме запишат в спортно училище, но тате отсече:
- Немаме пари да я пращаме Магда далече да учи, тука ке си остане.
Може в това да е било бъдещето ми, така и не разбрах. В Бачево си останах да нижа тютюн и да се изуча. Мама не се опита да го разубеждава. Едва ли е разбирала даже какво значи да си спортист. Тя само знаеше работа какво е. Другото за нея беше вятър работа.
Божан Баненов
Мария Баненова
ПРЕДИ САПУНЕНИТЕ ОПЕРИ
Много обичах като дете да ходя на кино, ама пари тате не ни даваше за такива глезотии. Обаче аз се изхитрих, защото знаех че тате си доспива завит през глава като излизе мама да ходи на нивата. Тогава се промъквах много тихо в стаята, където спеше и още по тихо бръквах в джоба на сакото му, където той държеше много стотинки, за да връща на хората за марки. Взимах си аз от там по няколко стотинки, колкото за билет и бързах да изляза преди тате да се е събудил. Веднъж много ми се ходеше на кино и отново отидох до своя таен сейф – татковия джоб и бръкнах в него. Вътре обаче имаше само 50 стотинки. Страх, не страх – взех ги.
Като ги взех обаче, взе да ме човърка червея на страха, че тате ще се сети, че точно аз съм ги взела. Накрая скрих стотинките под един сапун с надеждата, че никой няма да се сети да погледне там. Както и очаквах, тате разбра, че някой е взел стотинките и ни подреди всичките деца да ни разпитва. Никой обаче не знаеше къде са и аз, заедно с другите, гледах в пода и не се издавах.
Вечерта взех стотинките изпод сапуна и отидох за последен път на кино с крадени от татковия джоб пари. Знаех, че това е краят на моята тайна банка и гледах с широко отворени очи, като за последно филма, който даваха тогава.
И до днес си го спомням кой беше. «Бродяга» се казваше – индийски филм с много танци, любов и драматични обрати.
Много отдавна беше това. Още нямаше сапунени сериали. Имаше само едно голямо квадратно парче кафяв свински сапун, под който скрих ония 50 стотинки, наречени на един бродяга.
ДИВАТА ЧЕРЕША
Много диви деца бяхме, все някоя щуротия измисляхме и често ядяхме бой. Тогава боя ни беше и за възпитание и за наказание.
Веднъж решихме да излъжем баба, че Митко – малкия ни брат си е счупил главата и го намазахме целия с мармалад.
Като викнахме баба да й покажем, тя толкова се уплаши, че взе да пищи.
А ние се смеем и се радваме, че сме уплашили старата жена. Тя, като разбра, че майтап си правим, взе да ни гони, ама къде ще ни стигне – краката ни пъргави, акъла ни малко.
Друг път, с най-голямата сестра се сдърпахме, защото и двете имахме еднакви фусти с дантели. И Елисавета ми вика:
-Мойта фуста си облякла.
Аз пък й кажа:
-Тая е мойта.
И така я ядосах, че тръгна да ме скубе. А аз една дълга коса имах, чак до кръста. Аз обаче не се давам. Награбих бъркалката от кофата за ярмата и я ударих силно по главата. Тогава Елисавета ме пусна и аз драснах да бягам. Бягам и не поглеждам даже назад, гони ли ме, не ме ли гони.
На полето избягах и за да съм сигурна, че няма да ме стигне, се качих на една висока дива череша. Чак на върха се качих. И като се качих, разбрах, че толкова е висока тая череша, че изобщо не мога да сляза. Как съм се качила, не знам. Сигурно страхът ми е дал криле. От там да сляза надолу обаче нищо не ми дава криле и аз си седя на върха на черешата, даже не смея надолу да погледна. Сигурно повече от два часа съм седяла там, взе вече тъмно да става. Тогава започнах да рева. Обаче полето голямо, няма жива душа да ме чуе.
По едно време една баба и един дядо минаха с волска кола, та ме чуха и ми викат:
-Чедо, какво правиш там?
А пък аз викам:
-Не мога да сляза.
И бабата ми рече:
-Чедо, айде с едната ножичка първо, айде чедо!
И аз слушам, какво да правя, слизам с единия крак надолу, а тя пак:
-Айде с другата ножичка чедо!
И аз леко по леко слязах някак. Целият ми корем и краката бяга издрани накрая, ама слязох все пак, а бабата ме пита:
-Чие си детенце ти?
-На баба Магда, на Божан съм щерка.
-От си се качила на черешата.
-Еми скарахме се със сестра ми и тука се скрих.
-Е, убава работа, ами ако не бехме минали от тука?
Замислих се и аз. Ако вярно не беше минал никой, какво ли щеше да стане. Може би щях там да си изсъхна като една дива черешка на жилестия крив клон. И дотам.
КРУШИТЕ НА ДЕДО ГАНЧЕ
Много беше хитра сестра ми, Елисавета. Главатарка беше на цяла сюрия щури момичета и като дойдеше пролетта всеки ден ходеха да крадат я череши, я нещо друго.
Веднъж тръгнах с нейните дружки да крадем ябълки. Аз вървя по нея, ама тя не ме иска и вика:
-Магде, знаеш ли какво? Ако ни хване пъдаре и двете, две глоби ще тури на тате. А така, ако ме хване само мен – една глоба само ще му тури.
И аз – добра душа – връщам се.
Един ден, Елисавета, заедно с една нейна дружка отишли на пазара в Разлог. Там хора се щурат, викат, предлагат си стоката. И насред цялата тълпа, двете видели дедо Ганче от наше село – човекът продавал круши – хубави, сочни и зрели, не круши, ами слънце.
А дедо Ганче, гладен бил, ама круши не му се ядат. Видял той сестра ми с дружката й и ги помолил да му пазят крушите, той да иде да хапне в закусвалнята.
На драго сърце се съгласили двете, защото нали разбойнички са, и веднага измислили да му изядат всичките круши, докато го няма. Отишал дедо Ганче да хапне и тия двете му изяли всичките круши до една. Те не могли да ги изядат баш всичките, ама каквото не им се побрало в корема, нахапали, ептен да не може дедо Ганче нищо да продаде.
И, ето, връща се дедо Ганче и гледа ни круши, ни момичета. Сетил се каква е работата, човека стотинка не е изкарал от крушите, идва ядосан пред нас и вика:
- Марие, Марие, чекай да ти кажа, тая твойта, голямата щерка с Тана Циндзевата, ги помолих да ми пазат крушите на пазара, а те всичките да ги откраднат. Сега да ми ги платите!
А мама го погледне, па рече:
- Ама и ти, бе, Ганче, на деца ли ке оставиш круши, бре? Децата круши не могат да пазят. Ами ти, като си вече бела глава, къде ти е акъло, та не можа да ги опазиш?
СТАРАТА КЪЩА
Цялото ни многочислено семейство живееше в една кирпичена къщичка, близо до църквата. В един момент толкова ни отесня тая къща, че реши тате да направи по-голяма в горната махала. А старата от общината трябваше да я бутнат, за да се освободи място за нова сграда някаква. Спомням си още деня, в който дойдоха с багер да я бутат.
Жал ми беше за старата ни къщичка обаче тя хич не искаше да се дава. Багерът натискаше с огромната си мощ едната стена и аха да я бутне на земята и стената се връщаше обратно нагоре.
В чудо се видяха хората, натоварени с работата да бутнат тая стара барака. Уж нищо и никаква съборетина пред тях стои, а голямата метална машина не може да я събори.
А то, каква била работата. Тия стари къщи се правеха от преплетени клони, иззидани с кал. И тая конструкция е жилава като ластик, затова и отскачаше при всеки напън на багера. От стари времена е тоя начин на строене, но ето че модерната технология не можеше да я пребори.
Така става понякога в живота – колкото и да се мъчим да преборим миналото си, то винаги като кирпичена стена се изправя отново и отново пред нас, за да ни каже: «Тук съм и и ще ти е трудно да се отървеш от мен.».
Така се връщат и спомените ни – жилави стени от някога здрави къщи, в които сме живели.
Христо се казваше на баба Магда мъжът, но всички деца му викахме дедо Ристе. Колкото беше баба жива и енергична, толкова дедо Ристе беше мързелив и никаква работа не подхващаше. И друга разлика имаше между тях двамата – дедо Ристе знаеше да чете. Това и най-много обичаше да прави. Свиваше се на миндера в двора – толкова дребен, че чак се губеше под капата си и все четеше някоя книга.
Най-обичаше за пътешествия и история да чете и всичко знаеше каквото го питаш. Стига да не го питаш някоя работа да свърши. Да работи той хич не знаеше. Баба мъкнеше и блъскаше вместо него цял живот, а той все на миндерчето книга четеше и сякаш не беше там, а между страниците на книгите живееше.
Каква беше тая любов към знанието у тоя селски човек така и не разбрахме. Четвърто отделение беше завършил, обаче всички книги в библиотеката вече беше прочел и даже ходеше при даскалите да им иска книги.
Един ден питах баба Магда защо дядо е толкова мързелив и тя ми рече:
- Кога дедо ти беше още млад един пат иде у гората за дърва. Секал там, колкото секал и тогава от некъде една фного голема мечка излезнала срещу него. И толку се уплашил от таа мечка, че косата му се изправила и капата му паднала на земята. От тоа ден повече работа вече не подфана, от уплаха се повреди и само теа книги зе да чете.
Баба въздъхна и вдигна тежкия самар да го сложи на магарето, че работа я чакаше, а дядо все така си седеше на миндерчето като прастар мечок, стиснал в изкривените си от артрит лапи дебела книга, в която няма нищо страшно, защото всичко е е написано с мастило на хартията, а мастилото не може да ти откъсне главата и да те остави насред пътеката мъртъв и разкъсан.
Може само да те отведе на фантастично пътешествие от миндера до края на света. И там, на края на света, дори и да има мечки, то те не са страшни, защото са от хартия и можеш да ги смачкаш на топка, толкова малка, ча да я скриеш цялата в старческата жилеста ръка. Защото книгите те правят силен и непобедим.
Така си седеше дедо Ристе по цял ден на миндера, потънал в някоя книга, а черната му овча капа стоеше здраво на главата му.
И нямаше да падне никога повече.
МАМА И ТАТЕ
Мама и тате рядко се караха. По онова време жената трябваше да слуша мъжа си, бил той лош или добър.
А дали е бил тате лош или добър не мога да кажа, защото бедността прави всички еднакви – отрудени и уморени в края на деня.
Баща ми – Божан Баненов беше пощальон, жив и пъргав човек, по цял ден шеташе из селото, със всички се познаваше, със всеки си имаше приказка. Понякога като ни видеше да си играем с другите деца идваше при нас и казваше:
-Я да видим сега, кой ке скочи най далеко.
И започваше да скача с нас, без да сваля даже пощальонската чанта. Тая чанта навсякъде беше с него. Само вечер я закачаше на пирона и я оставяше да си почине чак до сутринта. Имаше си той една тайна в тая чанта – криеше си в нея всякога парче шпеков салам, от който тайно си похапваше.
Аз обаче веднъж го видях и като разбрах за това тайно угощение, често взех да се промъквам до чантата и да си режа по едно мноооооооого тъничко парченце, за да не ме хване. Такива времена бяха – бедни, шпеков салам нямаше за всички. И други неща нямаше. Нямаше тенджери, нямаше креват, нямаше радио, нямаше маса, нямаше и пари да учим където поискаме.
А аз като поотраснах малко започнах да спортувам лека атлетика. Бях по-добра от всички останали деца и даже на състезания участвах. И не само че участвах, но и ги печелех убедително. Дори спечелих първо място на републиканското първенство на 100 метра бягане. След това физкултурничката отиде при баща ми да го убеждава да ме запишат в спортно училище, но тате отсече:
- Немаме пари да я пращаме Магда далече да учи, тука ке си остане.
Може в това да е било бъдещето ми, така и не разбрах. В Бачево си останах да нижа тютюн и да се изуча. Мама не се опита да го разубеждава. Едва ли е разбирала даже какво значи да си спортист. Тя само знаеше работа какво е. Другото за нея беше вятър работа.
Божан Баненов
Мария Баненова
ПРЕДИ САПУНЕНИТЕ ОПЕРИ
Много обичах като дете да ходя на кино, ама пари тате не ни даваше за такива глезотии. Обаче аз се изхитрих, защото знаех че тате си доспива завит през глава като излизе мама да ходи на нивата. Тогава се промъквах много тихо в стаята, където спеше и още по тихо бръквах в джоба на сакото му, където той държеше много стотинки, за да връща на хората за марки. Взимах си аз от там по няколко стотинки, колкото за билет и бързах да изляза преди тате да се е събудил. Веднъж много ми се ходеше на кино и отново отидох до своя таен сейф – татковия джоб и бръкнах в него. Вътре обаче имаше само 50 стотинки. Страх, не страх – взех ги.
Като ги взех обаче, взе да ме човърка червея на страха, че тате ще се сети, че точно аз съм ги взела. Накрая скрих стотинките под един сапун с надеждата, че никой няма да се сети да погледне там. Както и очаквах, тате разбра, че някой е взел стотинките и ни подреди всичките деца да ни разпитва. Никой обаче не знаеше къде са и аз, заедно с другите, гледах в пода и не се издавах.
Вечерта взех стотинките изпод сапуна и отидох за последен път на кино с крадени от татковия джоб пари. Знаех, че това е краят на моята тайна банка и гледах с широко отворени очи, като за последно филма, който даваха тогава.
И до днес си го спомням кой беше. «Бродяга» се казваше – индийски филм с много танци, любов и драматични обрати.
Много отдавна беше това. Още нямаше сапунени сериали. Имаше само едно голямо квадратно парче кафяв свински сапун, под който скрих ония 50 стотинки, наречени на един бродяга.
ДИВАТА ЧЕРЕША
Много диви деца бяхме, все някоя щуротия измисляхме и често ядяхме бой. Тогава боя ни беше и за възпитание и за наказание.
Веднъж решихме да излъжем баба, че Митко – малкия ни брат си е счупил главата и го намазахме целия с мармалад.
Като викнахме баба да й покажем, тя толкова се уплаши, че взе да пищи.
А ние се смеем и се радваме, че сме уплашили старата жена. Тя, като разбра, че майтап си правим, взе да ни гони, ама къде ще ни стигне – краката ни пъргави, акъла ни малко.
Друг път, с най-голямата сестра се сдърпахме, защото и двете имахме еднакви фусти с дантели. И Елисавета ми вика:
-Мойта фуста си облякла.
Аз пък й кажа:
-Тая е мойта.
И така я ядосах, че тръгна да ме скубе. А аз една дълга коса имах, чак до кръста. Аз обаче не се давам. Награбих бъркалката от кофата за ярмата и я ударих силно по главата. Тогава Елисавета ме пусна и аз драснах да бягам. Бягам и не поглеждам даже назад, гони ли ме, не ме ли гони.
На полето избягах и за да съм сигурна, че няма да ме стигне, се качих на една висока дива череша. Чак на върха се качих. И като се качих, разбрах, че толкова е висока тая череша, че изобщо не мога да сляза. Как съм се качила, не знам. Сигурно страхът ми е дал криле. От там да сляза надолу обаче нищо не ми дава криле и аз си седя на върха на черешата, даже не смея надолу да погледна. Сигурно повече от два часа съм седяла там, взе вече тъмно да става. Тогава започнах да рева. Обаче полето голямо, няма жива душа да ме чуе.
По едно време една баба и един дядо минаха с волска кола, та ме чуха и ми викат:
-Чедо, какво правиш там?
А пък аз викам:
-Не мога да сляза.
И бабата ми рече:
-Чедо, айде с едната ножичка първо, айде чедо!
И аз слушам, какво да правя, слизам с единия крак надолу, а тя пак:
-Айде с другата ножичка чедо!
И аз леко по леко слязах някак. Целият ми корем и краката бяга издрани накрая, ама слязох все пак, а бабата ме пита:
-Чие си детенце ти?
-На баба Магда, на Божан съм щерка.
-От си се качила на черешата.
-Еми скарахме се със сестра ми и тука се скрих.
-Е, убава работа, ами ако не бехме минали от тука?
Замислих се и аз. Ако вярно не беше минал никой, какво ли щеше да стане. Може би щях там да си изсъхна като една дива черешка на жилестия крив клон. И дотам.
КРУШИТЕ НА ДЕДО ГАНЧЕ
Много беше хитра сестра ми, Елисавета. Главатарка беше на цяла сюрия щури момичета и като дойдеше пролетта всеки ден ходеха да крадат я череши, я нещо друго.
Веднъж тръгнах с нейните дружки да крадем ябълки. Аз вървя по нея, ама тя не ме иска и вика:
-Магде, знаеш ли какво? Ако ни хване пъдаре и двете, две глоби ще тури на тате. А така, ако ме хване само мен – една глоба само ще му тури.
И аз – добра душа – връщам се.
Един ден, Елисавета, заедно с една нейна дружка отишли на пазара в Разлог. Там хора се щурат, викат, предлагат си стоката. И насред цялата тълпа, двете видели дедо Ганче от наше село – човекът продавал круши – хубави, сочни и зрели, не круши, ами слънце.
А дедо Ганче, гладен бил, ама круши не му се ядат. Видял той сестра ми с дружката й и ги помолил да му пазят крушите, той да иде да хапне в закусвалнята.
На драго сърце се съгласили двете, защото нали разбойнички са, и веднага измислили да му изядат всичките круши, докато го няма. Отишал дедо Ганче да хапне и тия двете му изяли всичките круши до една. Те не могли да ги изядат баш всичките, ама каквото не им се побрало в корема, нахапали, ептен да не може дедо Ганче нищо да продаде.
И, ето, връща се дедо Ганче и гледа ни круши, ни момичета. Сетил се каква е работата, човека стотинка не е изкарал от крушите, идва ядосан пред нас и вика:
- Марие, Марие, чекай да ти кажа, тая твойта, голямата щерка с Тана Циндзевата, ги помолих да ми пазат крушите на пазара, а те всичките да ги откраднат. Сега да ми ги платите!
А мама го погледне, па рече:
- Ама и ти, бе, Ганче, на деца ли ке оставиш круши, бре? Децата круши не могат да пазят. Ами ти, като си вече бела глава, къде ти е акъло, та не можа да ги опазиш?
СТАРАТА КЪЩА
Цялото ни многочислено семейство живееше в една кирпичена къщичка, близо до църквата. В един момент толкова ни отесня тая къща, че реши тате да направи по-голяма в горната махала. А старата от общината трябваше да я бутнат, за да се освободи място за нова сграда някаква. Спомням си още деня, в който дойдоха с багер да я бутат.
Жал ми беше за старата ни къщичка обаче тя хич не искаше да се дава. Багерът натискаше с огромната си мощ едната стена и аха да я бутне на земята и стената се връщаше обратно нагоре.
В чудо се видяха хората, натоварени с работата да бутнат тая стара барака. Уж нищо и никаква съборетина пред тях стои, а голямата метална машина не може да я събори.
А то, каква била работата. Тия стари къщи се правеха от преплетени клони, иззидани с кал. И тая конструкция е жилава като ластик, затова и отскачаше при всеки напън на багера. От стари времена е тоя начин на строене, но ето че модерната технология не можеше да я пребори.
Така става понякога в живота – колкото и да се мъчим да преборим миналото си, то винаги като кирпичена стена се изправя отново и отново пред нас, за да ни каже: «Тук съм и и ще ти е трудно да се отървеш от мен.».
Така се връщат и спомените ни – жилави стени от някога здрави къщи, в които сме живели.
ДА БЪДЕМ И УТРЕ III
ГАЛЯН МАХАЛА
Докато чакахме да се преместим в новата къща, живеехме в Галян махала при баба Ленче и дедо Кръце. Четири деца, баба, дядо, мама и тате – 8 души, всичките в една стая събрани.
А пред хазяйката имаше едно градинче. И Елисавета, като най-голяма разбойничка, каза на една своя приятелка:
- Айде да идем да оскубем китките на баба Чика и да ги турим у нашето градинче.
Отидоха двете в съседната къща, влязоха в градинчето на баба Чика и й оскубаха до една китките и в градинчето на баба Ленче ги туриха.
Казал после някой на баба Чика, че божановата щерка всички китки й е взела. И ето ти я и нея - идва вечерта да си търси цветята от мама.
- Марие, тая твойта Елисавета сичките китки ми е оскубала, в оджино да я мушна.
Па взела и оскубала всичко каквото Елисавета беше откраднала и пак в нейното градинче ги върнала.
Така си останахме без градинче в Галян махала.
ТЕЛЕВИЗОР
Дванадесет годишни бяхме, когато за първи път се появи телевизор в къщата на Тана Циндзевата. У нас нищо нямахме, само една радио точка. Телевизор още не бяхме виждали.
И все викахме на тате:
- Тате, купи телевизор! А той ни казваше:
-Утре, утре ше го купа.
Дойде утре, речем му:
-Тате, барем радио купи!
-Утре, утре радио ше купа.
И така всеки ден чакахме утре да донесе радио или телевизор. Оженихме се всичките, още телевизор нямаше у нас, защото в тия бедни години утре много бавно идваше.
Но като купиха телевизор у Тана, всеки ден ходехме у тях да гледаме телевизия и понякога даже не се прибирахме да спим вкъщи, заспивахме направо на пода у Тана, докато гледахме по телевизора ѝ Георги Парцалев, народни песни разни и Стояна Мутафова.
Мама понякога не можеше да ни види с дни, та идваше накрая да ни търси, че трябваше да се ходи на нивата, защото Стояна Мутафова нямаше да дойде да обере боба.
УЛАВАТА
Никой не разбра как и защо полудя Цана Миджовица. И тя самата не разбра, че е полудяла, ами реши че някой й е направил магия.
Обаче не искаше да взима хапчета, нито да се лекува. Сама измисли как да развали магията и взе да ходи нощем на гробищата. Обикаляше по гробовете и вадеше пироните от кръстовете. Реши, че магията й е затворена в тия пирони и нощ след нощ ги вадеше с една тесла с упоритостта на лудия, който се отдалечава все повече от реалността.
И така, един ден, гробището осъмна с разковани кръстове. Нямаше вече гроб със здрав кръст на него.
Защо беше решила улавата, че магията й е в пироните на кръстовете така и не разбрахме. Само се прекръстваха хората като я видеха, а тя се хващеше за малката си тесла, затъкната в престилката.
Може би чакаше да извади и техните пирони, които ги държаха приковани към вярата в Бога, живота и всичко, което е между тия две неща.
ЛЕТИМ
Имах си една дружка – Марчето – много красиво дете беше и все измисляше нещо да правим. Някой път ще рече:
-Хайде да си направим театър. Ти ще кажеш това, ти това, ти стихотворение ще кажеш, ти песен ще изпееш.
На всички ни раздаваше роли и наистина правехме си представления и събирахме всички деца от махалата. Даже по 2 стотинки за билет им взимахме.
После с тия пари си купувахме вафли. Тая, Марчето, от малка е била режисьорка, ама къде ти да знаем тогава изобщо какво е режисьор.
Много весело беше с нея, но понякога сякаш забравяше за нас и започваше да се смее сама. Каже една дума и се смее на тая дума 10 минути, чак не може да спре. После изведнъж млъкне и гледа без да говори дълго, дълго, сякаш се е върнала от някое място, което само тя го знае къде е. И това място е много хубаво, а при нас е скучно.
Марето често идваше у нас да си играем в плевнята. Тогава всяка къща имаше плевня и тия плевни бяха пълни със сено за животните. А ние се качвахме на гредите под покрива, сетне скачахме с разперени ръце и летяхме към сламата като птици към облаци.
Баба обаче разбра за играта ни, защото бяхме изпотъпкали всичката слама и ни забрани да влизаме в плевнята. Тогава решихме да ходим в плевнята на Марчето, там да си играем на летене.
Един път скачахме там цял следобед, когато чухме че някой иде и се покрихме със слама да не ни хванат. Едвам сварихме да се скрием и влезе дядо й да вземе слама за магарето. Спря се, поогледа се сякаш да реши откъде да вземе слама, за миг остана така замислен и след тоя момент пусна една толкова мощна пръдня, че на нас ни се стори че гредите се разтресоха. В тоя момент не можахме да сдържим смеха си и се разкикотихме в сламата.
Нямаше сила, която можеше да ни накара да спрем да се смеем и добре, че дедо Дине беше глух, та не можа да разбере какво точно става. Стори му се сигурно, че магарето долу реве и набързо набучи две три вили слама да му занесе.
Добре че не ни набучи с острата вила тогава, че щеше сигурно да ни изкорми, ама ние хич не мислим за това и само се смеем.
Дълго след като излеле продължихме да се смеем на тоя бог на гръмотевиците, който бе прекъснал нашата игра на летене към облачната слама.
ДВЕ ЩЕРКИ
Дедо Дине и баба Ленка имаха две дъщери – Надежда и Латина. Надежда беше майка на моята приятелка – Марчето, а Латина беше най-хубавата жена в селото. Тя се ожени за един дето беше учил за инжинер, интелигентен човек, тогава такива като него рядко се срещаха по селата.
И двете уж хубав живот водеха, вече по едно време деца имаха, обаче как се случи, лудост ги хвана и двете. Едната отиде в болница да я лекуват, другата – майката на Марчето я връзваха за леглото и по цял ден се чуваха виковете й, сякаш дяволи я гонеха.
Така нещата дълго време продължиха по този начин, когато стана нещо страшно – и двете се обесиха в един и същи ден. На повече от сто километра бяха двете една от друга. Латина – в болницата в Благоевград се обеси, а Надежда – на двора на къщата им в Бачево.
Странна беше тая история, но още по-странно беше, че откакто си спомням баба Ленче – майка им, тя все скандали правеше. Голяма касканджийка беше. За всяко нещо се зачепкваше и всеки път казваше: „Ако не съм права, две дъщери имам, и двете да ги заровя в един гроб.“ Сила ли е имало в клетвите й, не е ли била права, не знам, но накрая двете дъщери наистина в един гроб ги заровиха. Да се чудиш, по онова време магии ли са ставали по земите ни или такава е била съдбата тия красиви сестри.
Минаха се години и Марето също полудя. Оня смях от детството не е бил на хубаво. Отнесе се и тя в света на лудите, а зад красивото й лице грозни демони вилнееха. Пратиха я и нея в болница да я лекуват, но един ден избягала навън, зима било и бялата смърта я отнесла. Така си отиде още един красив млад живот от нашето малко село. А ние гледахме да забравяме бързо, че и без това тежък ни беше живота, ако много вземехме да се замисляме, сигурно и на нас лудостта щеше да ни помрачи дните.
Докато чакахме да се преместим в новата къща, живеехме в Галян махала при баба Ленче и дедо Кръце. Четири деца, баба, дядо, мама и тате – 8 души, всичките в една стая събрани.
А пред хазяйката имаше едно градинче. И Елисавета, като най-голяма разбойничка, каза на една своя приятелка:
- Айде да идем да оскубем китките на баба Чика и да ги турим у нашето градинче.
Отидоха двете в съседната къща, влязоха в градинчето на баба Чика и й оскубаха до една китките и в градинчето на баба Ленче ги туриха.
Казал после някой на баба Чика, че божановата щерка всички китки й е взела. И ето ти я и нея - идва вечерта да си търси цветята от мама.
- Марие, тая твойта Елисавета сичките китки ми е оскубала, в оджино да я мушна.
Па взела и оскубала всичко каквото Елисавета беше откраднала и пак в нейното градинче ги върнала.
Така си останахме без градинче в Галян махала.
ТЕЛЕВИЗОР
Дванадесет годишни бяхме, когато за първи път се появи телевизор в къщата на Тана Циндзевата. У нас нищо нямахме, само една радио точка. Телевизор още не бяхме виждали.
И все викахме на тате:
- Тате, купи телевизор! А той ни казваше:
-Утре, утре ше го купа.
Дойде утре, речем му:
-Тате, барем радио купи!
-Утре, утре радио ше купа.
И така всеки ден чакахме утре да донесе радио или телевизор. Оженихме се всичките, още телевизор нямаше у нас, защото в тия бедни години утре много бавно идваше.
Но като купиха телевизор у Тана, всеки ден ходехме у тях да гледаме телевизия и понякога даже не се прибирахме да спим вкъщи, заспивахме направо на пода у Тана, докато гледахме по телевизора ѝ Георги Парцалев, народни песни разни и Стояна Мутафова.
Мама понякога не можеше да ни види с дни, та идваше накрая да ни търси, че трябваше да се ходи на нивата, защото Стояна Мутафова нямаше да дойде да обере боба.
УЛАВАТА
Никой не разбра как и защо полудя Цана Миджовица. И тя самата не разбра, че е полудяла, ами реши че някой й е направил магия.
Обаче не искаше да взима хапчета, нито да се лекува. Сама измисли как да развали магията и взе да ходи нощем на гробищата. Обикаляше по гробовете и вадеше пироните от кръстовете. Реши, че магията й е затворена в тия пирони и нощ след нощ ги вадеше с една тесла с упоритостта на лудия, който се отдалечава все повече от реалността.
И така, един ден, гробището осъмна с разковани кръстове. Нямаше вече гроб със здрав кръст на него.
Защо беше решила улавата, че магията й е в пироните на кръстовете така и не разбрахме. Само се прекръстваха хората като я видеха, а тя се хващеше за малката си тесла, затъкната в престилката.
Може би чакаше да извади и техните пирони, които ги държаха приковани към вярата в Бога, живота и всичко, което е между тия две неща.
ЛЕТИМ
Имах си една дружка – Марчето – много красиво дете беше и все измисляше нещо да правим. Някой път ще рече:
-Хайде да си направим театър. Ти ще кажеш това, ти това, ти стихотворение ще кажеш, ти песен ще изпееш.
На всички ни раздаваше роли и наистина правехме си представления и събирахме всички деца от махалата. Даже по 2 стотинки за билет им взимахме.
После с тия пари си купувахме вафли. Тая, Марчето, от малка е била режисьорка, ама къде ти да знаем тогава изобщо какво е режисьор.
Много весело беше с нея, но понякога сякаш забравяше за нас и започваше да се смее сама. Каже една дума и се смее на тая дума 10 минути, чак не може да спре. После изведнъж млъкне и гледа без да говори дълго, дълго, сякаш се е върнала от някое място, което само тя го знае къде е. И това място е много хубаво, а при нас е скучно.
Марето често идваше у нас да си играем в плевнята. Тогава всяка къща имаше плевня и тия плевни бяха пълни със сено за животните. А ние се качвахме на гредите под покрива, сетне скачахме с разперени ръце и летяхме към сламата като птици към облаци.
Баба обаче разбра за играта ни, защото бяхме изпотъпкали всичката слама и ни забрани да влизаме в плевнята. Тогава решихме да ходим в плевнята на Марчето, там да си играем на летене.
Един път скачахме там цял следобед, когато чухме че някой иде и се покрихме със слама да не ни хванат. Едвам сварихме да се скрием и влезе дядо й да вземе слама за магарето. Спря се, поогледа се сякаш да реши откъде да вземе слама, за миг остана така замислен и след тоя момент пусна една толкова мощна пръдня, че на нас ни се стори че гредите се разтресоха. В тоя момент не можахме да сдържим смеха си и се разкикотихме в сламата.
Нямаше сила, която можеше да ни накара да спрем да се смеем и добре, че дедо Дине беше глух, та не можа да разбере какво точно става. Стори му се сигурно, че магарето долу реве и набързо набучи две три вили слама да му занесе.
Добре че не ни набучи с острата вила тогава, че щеше сигурно да ни изкорми, ама ние хич не мислим за това и само се смеем.
Дълго след като излеле продължихме да се смеем на тоя бог на гръмотевиците, който бе прекъснал нашата игра на летене към облачната слама.
ДВЕ ЩЕРКИ
Дедо Дине и баба Ленка имаха две дъщери – Надежда и Латина. Надежда беше майка на моята приятелка – Марчето, а Латина беше най-хубавата жена в селото. Тя се ожени за един дето беше учил за инжинер, интелигентен човек, тогава такива като него рядко се срещаха по селата.
И двете уж хубав живот водеха, вече по едно време деца имаха, обаче как се случи, лудост ги хвана и двете. Едната отиде в болница да я лекуват, другата – майката на Марчето я връзваха за леглото и по цял ден се чуваха виковете й, сякаш дяволи я гонеха.
Така нещата дълго време продължиха по този начин, когато стана нещо страшно – и двете се обесиха в един и същи ден. На повече от сто километра бяха двете една от друга. Латина – в болницата в Благоевград се обеси, а Надежда – на двора на къщата им в Бачево.
Странна беше тая история, но още по-странно беше, че откакто си спомням баба Ленче – майка им, тя все скандали правеше. Голяма касканджийка беше. За всяко нещо се зачепкваше и всеки път казваше: „Ако не съм права, две дъщери имам, и двете да ги заровя в един гроб.“ Сила ли е имало в клетвите й, не е ли била права, не знам, но накрая двете дъщери наистина в един гроб ги заровиха. Да се чудиш, по онова време магии ли са ставали по земите ни или такава е била съдбата тия красиви сестри.
Минаха се години и Марето също полудя. Оня смях от детството не е бил на хубаво. Отнесе се и тя в света на лудите, а зад красивото й лице грозни демони вилнееха. Пратиха я и нея в болница да я лекуват, но един ден избягала навън, зима било и бялата смърта я отнесла. Така си отиде още един красив млад живот от нашето малко село. А ние гледахме да забравяме бързо, че и без това тежък ни беше живота, ако много вземехме да се замисляме, сигурно и на нас лудостта щеше да ни помрачи дните.
ДА БЪДЕМ И УТРЕ IV
НАНА ОЛГА
Нана Олга беше санитарка в здравната служба. Нямаше си тя мъж, сама се оправяше с живота. Откакто я помня, тя все това си работеше – санитарка.
Възрастна вече беше и последен ден й се падаше в службата. Както всеки ден, слязла тя да нацепи тънки подпалки за печката в мазето на държавната служба.
Седнала на едно малко столче и взела инструмента, с който всеки божи ден си помагала да нацепи подпалките – една стара граната, останала от войната. С нея тя удряла по брадвичката си, та да отцепи тънки съчки от дърветата. И какъв късмет е имала обаче точно в тоя последен ден, когато цепела за последен път подпалките, ръждясалата граната гръмнала и нана Олга видяла с очите си как във въздуха хвърчат откъснати ръцете и краката й.
Спасиха я някак, поживя без ръце и крака година, две, но защо ли съдбата реши да си направи тая шега с нея един Господ знае. Цял живот на никой лошо не беше направила, винаги усмихната беше, ама като на съдбата й е скучно, не гледа кой е добър и кой лош, а само дебне да вземем някоя граната, дето цял живот сме държали, без нищо да ни се случи, за да ни покаже, че не ние, а тя ни командва.
БЪДЕЩЕТО НИ Е В КЪРПА ВЪРЗАНО
Като свърших осми клас и стана време да отида да уча някъде, тате каза:
-Язе пари немам да учите, тука ке седите, да работите тутуна.
Обаче аз се заинатих. Казах си на акъла: «Какво ще правя цял живот в Бачево? Ще се оженя за Наско Сладурчето, ще си купим две крави и дотам.»
Затова убедих сестра ми Елисавета, двете да отидем да се запишем в селскостопанския техникум в Банско. На татко нищо не казахме. Чак като дойде време да запишем годината му казахме. Убеждавахме го, че Банско е близо и билета е само 16 стотинки.
Той в началото не искаше да ни дава пари за път и повтаряше добре познатото: «Аз да не ги копам?»
Тогава обаче баба Магда пак ни помогна. Тя, като ходехме на нивата, докато дойдеше нашият ред да поливаме, събираше лайка и я предаваше за някакви стотинки килограма. От тия пари ни даваше на нас да пътуваме до Банско. Спомням си още, една кърпа имаше и във възел на тая кърпа пазеше стотинките. Развързваше го и не просто развързваше възела на кърпата, тя развързваше възела на бъдещето пред нас и с тия жълти стотинки пътувахме към знанието по пътя, който се надявахме да ни изведе по-далече от Бачево и от прокобата на тютюна, която вечно виснеше над нас.
Малко по малко тате видя, че не може да ни спре и взе да ни дава пари за път, а по-късно като станахме втори курс, Елисавета започна да работи и излязохме на квартира във Веляновата къща, така че повече да не му се налага да копа пари, за да ни дава.
Нана Олга беше санитарка в здравната служба. Нямаше си тя мъж, сама се оправяше с живота. Откакто я помня, тя все това си работеше – санитарка.
Възрастна вече беше и последен ден й се падаше в службата. Както всеки ден, слязла тя да нацепи тънки подпалки за печката в мазето на държавната служба.
Седнала на едно малко столче и взела инструмента, с който всеки божи ден си помагала да нацепи подпалките – една стара граната, останала от войната. С нея тя удряла по брадвичката си, та да отцепи тънки съчки от дърветата. И какъв късмет е имала обаче точно в тоя последен ден, когато цепела за последен път подпалките, ръждясалата граната гръмнала и нана Олга видяла с очите си как във въздуха хвърчат откъснати ръцете и краката й.
Спасиха я някак, поживя без ръце и крака година, две, но защо ли съдбата реши да си направи тая шега с нея един Господ знае. Цял живот на никой лошо не беше направила, винаги усмихната беше, ама като на съдбата й е скучно, не гледа кой е добър и кой лош, а само дебне да вземем някоя граната, дето цял живот сме държали, без нищо да ни се случи, за да ни покаже, че не ние, а тя ни командва.
БЪДЕЩЕТО НИ Е В КЪРПА ВЪРЗАНО
Като свърших осми клас и стана време да отида да уча някъде, тате каза:
-Язе пари немам да учите, тука ке седите, да работите тутуна.
Обаче аз се заинатих. Казах си на акъла: «Какво ще правя цял живот в Бачево? Ще се оженя за Наско Сладурчето, ще си купим две крави и дотам.»
Затова убедих сестра ми Елисавета, двете да отидем да се запишем в селскостопанския техникум в Банско. На татко нищо не казахме. Чак като дойде време да запишем годината му казахме. Убеждавахме го, че Банско е близо и билета е само 16 стотинки.
Той в началото не искаше да ни дава пари за път и повтаряше добре познатото: «Аз да не ги копам?»
Тогава обаче баба Магда пак ни помогна. Тя, като ходехме на нивата, докато дойдеше нашият ред да поливаме, събираше лайка и я предаваше за някакви стотинки килограма. От тия пари ни даваше на нас да пътуваме до Банско. Спомням си още, една кърпа имаше и във възел на тая кърпа пазеше стотинките. Развързваше го и не просто развързваше възела на кърпата, тя развързваше възела на бъдещето пред нас и с тия жълти стотинки пътувахме към знанието по пътя, който се надявахме да ни изведе по-далече от Бачево и от прокобата на тютюна, която вечно виснеше над нас.
Малко по малко тате видя, че не може да ни спре и взе да ни дава пари за път, а по-късно като станахме втори курс, Елисавета започна да работи и излязохме на квартира във Веляновата къща, така че повече да не му се налага да копа пари, за да ни дава.
С бабугер (кукер) в гр. Разлог
УЧЕБНИКЪТ
Когато бях още първи курс в техникума, трябваше да си купим един учебник от Разлог. Тръгнах пеша по пътя и покрай мен мина един познат офицер на мотор. Попита ме той за къде съм и аз му отговорих, че съм до Разлог. Тогава той ми предложи да ме закара.
Качих се аз на мотора, стигнахме обаче до града, а той не спря в там, ами продължи по пътя за Благоевград, и аз реших, че спирката ми е в Разлог и скочих от мотора.
Той даже не разба и продължи напред. Добре че тогава коли много не вървяха по пътищата, та нищо не ми се случи, само си ожулих коляното малко. Обаче отсреща седяха катаджии и като видяха какво става, взеха да го гонят.
Върнаха го след известно време и започнаха да се карат с него. А аз изобщо не знам защо се разправят, само чух, че съм щяла да го вкарам в затвора. Може и лоши намерения да е имал към мен тоя мъж, тогава още не ги разбирах тия неща, ама накрая потулиха историята – офицер все пак беше. Така тръгнах в оня ден за учебник, а пък научих един урок за живота.
ЕМИЛ ДИМИТРОВ
Като ученичка много обичах да слушам песните на Емил Димитров. И един ден така се случи, че той имаше концерт в Банско. През деня отидохме на концерта с приятелки, а пък вечерта знаехме, че има концерт в Разлог. Ние бяхме много влюбени в него, та решихме и на тоя концерт да идем.
Качихме се на някакъв ЗИЛ и трите, закара ни шофьора до Разлог. Като влязохме в града, набрахме много цветя от една градина и направихме голям букет. После отидохме в читалището и влязохме през задния вход, като казахме на момчетата, които пазеха, че сме пратени от Комсомола да поднесем цветя на Емил Димитров. Това, разбира се, не беше вярно, но ние знаехме, че като излезем да му поднесем цветя, той ще ни целуне, а тази целувка за нас беше някаква огромна мечта.
Повярваха ни момчетата и ни пуснаха да поднесем цветята. Наистина, след края на концерта излязохме на сцената да поднесем цветята. Аз подарих моите на един китарист, другите дадоха своите, едната на Емил Димитров, другата на джаз бандиста. Получихме си целувките и бяхме на седмото небе. Н
о като се прибрахме в Банско, дойде една учителка – другарката Дилова, която също била на концерта и ни каза, че след учителския час трябва да идем при директора да дадем обуснение какво сме правили на сцената.
Това ни го каза още в първия час и аз тогава рекох на другите две:
-Аз знам къде ще е слезващия концерт. Довечера да си взимаме чантите и да ходим към Гоце Делчев.
Всъщност изобщо не знаех такова нещо, измислих си го, а те ми повярваха и тръгнахме за Гоце Делчев, без изобщо да се вестнем пред директора.
Качихме се на влака без билети, добре че кондукторът познаваше едната, та не ни свали. Обаче на нея й свали часовника от ръката и рече, че ще й го върне като дадем пари за глобата. Стигнахме някак в Гоце Делчев и наистина там беше следващия концерт.
А ние направихме пак същия номер – набрахме цветя и отидохме зад кулисите с историята, че сме от комсомола изпратени да поднесем букет.
Обаче тоя път не ни мина номера, изгониха ни и не можахме да получим пак целувки.
Навън вече беше станало тъмно, рейс за Банско нямаше по това време, добре че едната – Венета, имаше 10 лева, та отидохме в хотела. Тоя хотел беше единствения в града и точно там беше настанен и антуражът на Емил Димитров.
Вечерта голямата Венета много искаше да се запознае с Емил Димитров, но в съседните стаи бяха само китариста и други някакви от състава. С тях се запознахме, Емил Димитров не можахме да видим.
Тия музиканти тогава сигурно са ни видели като някакви леки момичета, а пък ние изобщо не се сещахме за това. Поговорихме си с тях и се прибрахме по стаите.
На сутринта бяхме тръгнали да се връщаме обаче нямахме пари за рейс. Тогава аз отидох при конферансието и му казах:
-Ние сме почитателки на Емил Димитров, може ли да пътуваме с вас до Банско, защото дойдохме тук да го слушаме и нямаме пари да се върнем.
Човекът ни съжали и ни позволи да се качим в рейса. Това пътуване за нас беше най-голямото щастие на света. Возихме се в един автобус с най-голямата звезда в България.
Като се замисля колко ли от мечтите ми са се сбъднали, тази е една от тях. И усещането да пътуваме в тоя автобус сигурно е било съизмеримо с радостта на първия алпинист, покорил Еверест.
Като стигнахме Банско, отидохме в квартирата на голямата Венета. Там вече, умрели за сън изпоналягахме на леглото и тогава вратата се отвори, а в стаята нахълта класната ни ръководителка – другарката Поларова. В момента, в който ни видя, тя се спусна към нас и взе да ни шамари където свари – ха по краката, ха по ръцете, на другия ден целите бяхме в синини. Много се бяха притеснили всички, когато не сме отишли при директора. Какво ли им е било на тия хора да се чудат къде сме се изгубили, живи ли сме, здрави ли сме... И всичкото това притеснение в бой го получихме. Синините ни дълго време не изчезнаха, но много по-задълго ни остана споменът за пътуването в автобуса с Емил Димитров.
Портрет 1966 г.
ДА БЪДЕМ И УТРЕ V
СТУД
Третатта година в техникума със сестра ми се изнесохме на квартира, тя работеше и плащаше наема.
Още първите дни като отидохме в тая квартира, се запознахме със съседите. Единият от тях беше доста възрастен мъж. Той все мълчеше, дума не обелваше. Един ден обаче ме викна да отида до оградката, която разделяше двора на нашата квартира от неговата къща. Отивам аз, а той вади от джоба си едни златни ланци. Нищо не ми казва, само ми вади тия ланци, а аз седя и се чудя защо ми ги показва.
На другия ден разказах тая случка на съученицките си и тогава по-отраканите ми казаха:
- Абе, будала, тоя е искал да спи с теб и да ти даде герданче.
От тогава даже не поглеждах към тоя съсед, ако нещо тръгнеше да ме вика.
А с Елисавета двете вечно бяхме гладни. Като излязоха веднъж хазяите да гледат филм някакъв, слязохме и си взехме няколко яйца. Техните деца по това време бяха студенти в София и им бяха донесли фурми. Ние изобщо не знаехме какво е това обаче като ги опитахме, много сладки ни се видяха и ги нападнахме. После и яйца си взехме и си ги сварихме в нашата стая. И така, всеки път като излизаха хазяите, слизахме в мазето да си вземем по нещо. Те така и не разбраха или поне ако са разбрали, не са ни казали нищо.
Освен глада и студа ни мъчеше, защото много тежки бяха зимите в Банско, а ние дърва нямахме. Обаче в същия тоя двор живееха две момчета – Стоил и Кольо. Единият от Благоевград, другият от Белица. Тия двамата живееха в една барака, ама имаха много дърва, защото на Емил баща му беше докарал цял камион. На нас тате ни беше докарал един товар дърва с магарето. Тия дърва свършиха още първия месец от зимата и ние, какво да направим – ходехме та взимахме от дървата на Стоил.
Обаче Стоил се усети, че понамаляват много бързо дървата и дойде един ден при нас, та ни вика:
-Абе, някой ми взима от дървата. Вие сигурно сте взели…
Ние отричаме най-безсрамно, а толкова много сме взели, че сме ги подредили под леглото чак до пружината. В печката обаче същия ден нямаше дърва и му викаме:
-Айде ела да видиш, че в печката изобщо няма нищо.
И той вярно се качи, та погледна в печката и видя, че е празна. Под леглото, за щастие, не погледна. Ако се беше понавел да надзърне там, не знам какво щеше да ни направи.
Така, криво ляво изкарахме зимата с крадени яйца и дърва, ама млади бяхме, не сме се замисляли много, че крадем, пък и каква кражба е това – няколко яйца и малко дърва. То, като си млад ти иде да откраднеш целия свят и да го скриеш под леглото като наредени дърва, та да има да гориш и да се топлиш като дойде старостта.
Третатта година в техникума със сестра ми се изнесохме на квартира, тя работеше и плащаше наема.
Още първите дни като отидохме в тая квартира, се запознахме със съседите. Единият от тях беше доста възрастен мъж. Той все мълчеше, дума не обелваше. Един ден обаче ме викна да отида до оградката, която разделяше двора на нашата квартира от неговата къща. Отивам аз, а той вади от джоба си едни златни ланци. Нищо не ми казва, само ми вади тия ланци, а аз седя и се чудя защо ми ги показва.
На другия ден разказах тая случка на съученицките си и тогава по-отраканите ми казаха:
- Абе, будала, тоя е искал да спи с теб и да ти даде герданче.
От тогава даже не поглеждах към тоя съсед, ако нещо тръгнеше да ме вика.
А с Елисавета двете вечно бяхме гладни. Като излязоха веднъж хазяите да гледат филм някакъв, слязохме и си взехме няколко яйца. Техните деца по това време бяха студенти в София и им бяха донесли фурми. Ние изобщо не знаехме какво е това обаче като ги опитахме, много сладки ни се видяха и ги нападнахме. После и яйца си взехме и си ги сварихме в нашата стая. И така, всеки път като излизаха хазяите, слизахме в мазето да си вземем по нещо. Те така и не разбраха или поне ако са разбрали, не са ни казали нищо.
Освен глада и студа ни мъчеше, защото много тежки бяха зимите в Банско, а ние дърва нямахме. Обаче в същия тоя двор живееха две момчета – Стоил и Кольо. Единият от Благоевград, другият от Белица. Тия двамата живееха в една барака, ама имаха много дърва, защото на Емил баща му беше докарал цял камион. На нас тате ни беше докарал един товар дърва с магарето. Тия дърва свършиха още първия месец от зимата и ние, какво да направим – ходехме та взимахме от дървата на Стоил.
Обаче Стоил се усети, че понамаляват много бързо дървата и дойде един ден при нас, та ни вика:
-Абе, някой ми взима от дървата. Вие сигурно сте взели…
Ние отричаме най-безсрамно, а толкова много сме взели, че сме ги подредили под леглото чак до пружината. В печката обаче същия ден нямаше дърва и му викаме:
-Айде ела да видиш, че в печката изобщо няма нищо.
И той вярно се качи, та погледна в печката и видя, че е празна. Под леглото, за щастие, не погледна. Ако се беше понавел да надзърне там, не знам какво щеше да ни направи.
Така, криво ляво изкарахме зимата с крадени яйца и дърва, ама млади бяхме, не сме се замисляли много, че крадем, пък и каква кражба е това – няколко яйца и малко дърва. То, като си млад ти иде да откраднеш целия свят и да го скриеш под леглото като наредени дърва, та да има да гориш и да се топлиш като дойде старостта.
Със съученички от техникума в гр. Банско
УЧИМ СЕ
Като отидохме в Банско да живеем, видяхме за пръв път свобода – без родители, без контрол, като отвързани кобилки бяхме там и от всичко искахме да опитаме, всяка лошотия искахме да научим.
Видяхме тогава, че по-големите пушеха цигари, та решихме и ние да се научим. Купихме си една кутия „Дунав“ и започнахме да се учим. Учим се и кашляме, ама не се отказваме, за разлика от уроците по френски, когато ни се опряха.
Събрахме се веднъж у голямата Венета и и ще пушим пак цигари. По това време обаче имаше такава практика, някой от учителите да минава на изненадващи проверки по квартирите на учениците. И тъкмо тая вечер, другарката по френски дойде на една такава проверка. Аз понеже не бях от тая квартира, бързо се скрих под леглото да не ме види. А другарката пък седна тъкмо върху леглото. Дебеличка беше и замалко да ме смачка, ама аз се крия, защото, ако ме спипа там, пак ще има бой. Така се учехме усърдно на всякакви неща, дето не ни преподаваха в техникума и ако за тия работи се пишеха оценки, само шестици щяхме да имаме.
Със съквартиранти в гр. Банско
ДА БЪДЕМ И УТРЕ VI
ДА БЪДЕМ И УТРЕ
След като завърших в Банско, отидох в една школа в Пловдив, където изучавах читалищни и театрални дейности.
Пловдив тогава беше един от центровете на културата и всеки ден ходехме на театър.
Един ден влязох в книжарницата. Дълго време се чудих коя книга да си избера и накрая се спрях на сборник, който носеше името «Да бъдем и утре».
Спрях се на тази книга като видях снимката на автора Славе Македонски от село Железница – Благоевградски и си казах: «А, тоя е от нашите.»
Не съм го познавала тогава, просто ми стана интересно, а и това «Да бъдем и утре» ме привличаше, защото винаги ми се е искало утрешния ден да бъде по-добър, по-светъл и красив.
Като пророчество ми се струва сега това заглавие, а може и наистина да е било такова. След школата в Пловдив се върнах в Разлог. Там се надявах да започна работа по специалността си обаче нямаше тогава свободни места и моето утре се оказа, че трябваше да посрещна като продавачка на хляб.
Казах «Добре, сигурно скоро ще дойде по-доброто утре.» и започнах да продавам насъщния. Дните ми минавах сред аромата на топъл хляб, а вечер се прибирах в родното Бачево.
И така, един ден тръгнах след работа към автобуса обаче срещнах една приятелка, която ми рече: Хайде да се качим на Погледец да пием по едно кафе.
Погледец беше най-хубавата сладкарница в Разлог – на 11-тия етаж на една висока сграда от където се разкриваше красивата панорама на града и величествените върхове на Рила и Пирин. Съгласих се аз и отидохме да пием кафе на Погледец.
Качихме се, седнахме на една маса и в тоя момент в сладкарницата влезе управителката на хотела – една рускиня, заедно нейна приятелка, придружена от Благо Прангов, който беше в моето село учител тогава и неговия приятел Славе Македонски.
Седнаха четиримата на една маса срещу нас, а рускинята дойде на нашата маса да ни иска огънче и аз я попитах:
-Какъв е тоя англичанин, там, на вашата маса?
Въпросният англичанин беше Славе Македонски, облечен в едно модерно сако, с една руса брада, красив е бил за мен като англичанин.
А пък рускинята ми вика:
- Какъв англичанин, това е писателят Славе Македонски.
Сетих се тогава за книгата «Да бъдем и утре» и нещо в мен се преобърна. Казах й тогава, че съм чела книгата му и явно много съм се била развълнувала, защото тя като отишла на масата си, му казала «Ей това момиче там, е чело от теб една книга.»
Тогава той ме покани на масата си. Отивам аз и сядам при тях, а той ме послрещна с думите:
- Аз съм чичо Славе Македонски и нямаме деца с госпожата.
И тогава, още преди да съм си казала името, сякаш съдбата проговори от мое име и му казах:
-Аз ще ти родя син.
И както казват старите хора «Мина пилето и рече «Амин».
Портрет на писателя като млад
Портрет на писателя като млад
ДО ДЪЩЕРЯТА НА ПОЩАДЖИЯТА
Когато се запознах със Славе Македонски, му разказах, че съм от Бачево и съм дъщеря на пощадията.
Минаха се едва два дена и получих вкъщи писмо, адресирано до „дъщерята на пощенския раздавач“. В това писмо той ми пишеше, че вижда в мен артистични заложби и може да ми помогне да кандидатствам в НАТФИЗ.
Той обаче не си беше оставил адреса на писмото, така че нямаше как да му отговоря така или иначе. Аз все така продавах хляб, чакайки да се освободи място за мен в читалището.
Не се беше минала обаче даже и седмица, когато чичо ти Славе цъфна в хлебарницата, където работех. За мен това беше знак от съдбата. Аз бях просто едно селско момиче, исках да се махна от това затънтено място, където тютюна беше и хляб и сол и проклятие, а ето че на крака ми идваше цял писател, който ми говореше за театър и изкуство.
Разказа ми, че иска да снима филм за Яне Сандански и съм била много подходяща за една от ролите. Направо ми предложи да ме снима. Какво можех да кажа аз. «Не, ще си остана в Бачево, да продавам хляб и да нижа тютюн.»
Нищо не му казах тогава, а след няколко дена пак дойде писмо у нас. Този път се беше подписал на писмото като проф. Трендафилов от НАТФИЗ – нали баща ми е пощальон, да не го прочете случайно. А аз все повече се замислях за филмите и изкуството.
Славе започна почти всяка седмица да идва в хлебарницата да ме вижда, постоянно ми пращаше писма, и изобщо по всякакъв начин се опитваше да ми завърти главата.
Малко по малко месецът в хлебарницата изтече и тъкмо трябваше да започна раобота в читалището, обаче бай Славе каза, че започва да снима филма и да отида с него да съм героиня.
Не му мислих много много. В живота има много роли, от които можем да избираме. В онзи ден се отказах от ролята на читалищната ръководителка и избрах ролята на героиня от филм, чийто сюжет беше заплетен и объркан, винаги неочакван. Филм, който мнозина не биха гледали, камо ли да участват в него.
Писмо от Славе Македонски 1971 г.
Сцена от филма за Яне Сандански 1971 г.
Славе Македонски като Яне Сандански 1971 г.
Сцена от филма за Яне Сандански 1971 г.
ИЗПЪЛНЕНОТО ОБЕЩАНИЕ
Всичко започна с Яне Сандански. Историята на този брадат комита ни сближи.
Толкова много ни сближи, че след два месеца бях бремена. Точно както казах на първата ни среща.
Славе още беше женен, аз на никой вкъщи не бях казала, че съм с него, камо ли че чакам дете. Него вкъщи го чакаше жена, а мен септември ме приеха в полувисшия институт за просветни кадри в Благоевград.
Когато бремеността ми пролича в шестия месец напуснах института и двамата отидохме да живеем в една почивна станция на Предел. През цялото това време аз живеех сякаш на ръба на една пропаст. Не знаех какво точно се случва с живота ми и как ще я караме нататък.
Славе каза на жена си, че живее с една млада жена, която е бремена от него. Как е реагирала тя, не зная. Когато влязох в осмия месец отидохме в София в Дом Майка и Дете и ме настаниха в едно отделение, където имаше жени, които носеха извънбрачни деца.
Цял месец живях там. Изобщо не знаех дали ще оставим детето или не, нищичко не знаех и сила даже не ми стигаше да мисля за това. Бях като изгубена в едно безсъзнателно състояние, от което не можех да изляза.
И ето че в един ден през месец март на 1972-а година се роди синът ни. Дойде Славе – радостен, на седмото небе. А аз съм още като в сън – родила съм дете, а няма къде да идем да живеем. В главата ми хиляди мисли ме мъчат – дали не трябваше да оставя детето, на никого не съм казала, къде ще ида сега, какво изобщо ще се случи.
Отидохме да живеем тогава за няколко дни при една моя приятелка – Лалка и Славе пак измисли нещо, с което да закрепим положението. Взехме едно такси и пак отидохме да живеем на Предела в почивната станция на миньорите, където бяхме докато бях бременна. Управителят ни даде ключа и там останахме за известно време.
Докато бяхме там срещнах един ден приятелката ми Венета, същата, с която бяхме преследвали Емил Димитров. Викнах я тогава, заведох я в стаята, в която живеехме и рекох:
- Вени, иди кажи на сестра ми, Жужа, че имам дете и да дойде тук, в почивната станция на миньорите.
Дойде на другия ден Жужа. И тя реве, и аз рева. Ревем двете и се прегръщаме, а аз й разказах всичко за Славе и за детето и й заръчах да иде да каже на мама и тате, че ще идем вкъщи в Бачево, защото няма къде да живеем.
Докато бях бремена ходихме със Славе в Нови Хан да се срещнем с жена му, с мисълта, че тя може да поиска детето, но тя като не показа такова желание, казах на Славе, че ще си го родя и ще си го гледам, а той каквото иска да прави.
Каза Жужа на нашите вкъщи и на следващия ден отидохме в Бачево. А там, всички облечени в черно. Баба Магда беше умряла същия месец. Затова ми беше най-болно – че не можах да видя за последно тая жена, която обичах с цялото си сърце. В месеца, в който нейната свещичка беше угаснала, запалихме нова, която трептеше още, но щях да я пазя, докато ми стигнат силите.
Отидохме тогава с едно такси в Бачево и на вратата видяхме некролог. А татко махна некролога и каза на мама да си сложи здравец зад ухото, защото идва нов живот.
Не ми се кара татко, даже каза: „Аз живота си ще дам за Калинчо.“
Всички в селото дойдоха да ни видят. Славе тогава беше като легенда там – известен писател от благоевградския край. Като идваха ни се радваха, ама иначе си говореха един на друг – тая, хубавата Магда, да вземе тоя старец. А за мен той не е бил старец, защото си бяхме на един акъл и си го обичах.
След като завърших в Банско, отидох в една школа в Пловдив, където изучавах читалищни и театрални дейности.
Пловдив тогава беше един от центровете на културата и всеки ден ходехме на театър.
Един ден влязох в книжарницата. Дълго време се чудих коя книга да си избера и накрая се спрях на сборник, който носеше името «Да бъдем и утре».
Спрях се на тази книга като видях снимката на автора Славе Македонски от село Железница – Благоевградски и си казах: «А, тоя е от нашите.»
Не съм го познавала тогава, просто ми стана интересно, а и това «Да бъдем и утре» ме привличаше, защото винаги ми се е искало утрешния ден да бъде по-добър, по-светъл и красив.
Като пророчество ми се струва сега това заглавие, а може и наистина да е било такова. След школата в Пловдив се върнах в Разлог. Там се надявах да започна работа по специалността си обаче нямаше тогава свободни места и моето утре се оказа, че трябваше да посрещна като продавачка на хляб.
Казах «Добре, сигурно скоро ще дойде по-доброто утре.» и започнах да продавам насъщния. Дните ми минавах сред аромата на топъл хляб, а вечер се прибирах в родното Бачево.
И така, един ден тръгнах след работа към автобуса обаче срещнах една приятелка, която ми рече: Хайде да се качим на Погледец да пием по едно кафе.
Погледец беше най-хубавата сладкарница в Разлог – на 11-тия етаж на една висока сграда от където се разкриваше красивата панорама на града и величествените върхове на Рила и Пирин. Съгласих се аз и отидохме да пием кафе на Погледец.
Качихме се, седнахме на една маса и в тоя момент в сладкарницата влезе управителката на хотела – една рускиня, заедно нейна приятелка, придружена от Благо Прангов, който беше в моето село учител тогава и неговия приятел Славе Македонски.
Седнаха четиримата на една маса срещу нас, а рускинята дойде на нашата маса да ни иска огънче и аз я попитах:
-Какъв е тоя англичанин, там, на вашата маса?
Въпросният англичанин беше Славе Македонски, облечен в едно модерно сако, с една руса брада, красив е бил за мен като англичанин.
А пък рускинята ми вика:
- Какъв англичанин, това е писателят Славе Македонски.
Сетих се тогава за книгата «Да бъдем и утре» и нещо в мен се преобърна. Казах й тогава, че съм чела книгата му и явно много съм се била развълнувала, защото тя като отишла на масата си, му казала «Ей това момиче там, е чело от теб една книга.»
Тогава той ме покани на масата си. Отивам аз и сядам при тях, а той ме послрещна с думите:
- Аз съм чичо Славе Македонски и нямаме деца с госпожата.
И тогава, още преди да съм си казала името, сякаш съдбата проговори от мое име и му казах:
-Аз ще ти родя син.
И както казват старите хора «Мина пилето и рече «Амин».
Портрет на писателя като млад
ДО ДЪЩЕРЯТА НА ПОЩАДЖИЯТА
Когато се запознах със Славе Македонски, му разказах, че съм от Бачево и съм дъщеря на пощадията.
Минаха се едва два дена и получих вкъщи писмо, адресирано до „дъщерята на пощенския раздавач“. В това писмо той ми пишеше, че вижда в мен артистични заложби и може да ми помогне да кандидатствам в НАТФИЗ.
Той обаче не си беше оставил адреса на писмото, така че нямаше как да му отговоря така или иначе. Аз все така продавах хляб, чакайки да се освободи място за мен в читалището.
Не се беше минала обаче даже и седмица, когато чичо ти Славе цъфна в хлебарницата, където работех. За мен това беше знак от съдбата. Аз бях просто едно селско момиче, исках да се махна от това затънтено място, където тютюна беше и хляб и сол и проклятие, а ето че на крака ми идваше цял писател, който ми говореше за театър и изкуство.
Разказа ми, че иска да снима филм за Яне Сандански и съм била много подходяща за една от ролите. Направо ми предложи да ме снима. Какво можех да кажа аз. «Не, ще си остана в Бачево, да продавам хляб и да нижа тютюн.»
Нищо не му казах тогава, а след няколко дена пак дойде писмо у нас. Този път се беше подписал на писмото като проф. Трендафилов от НАТФИЗ – нали баща ми е пощальон, да не го прочете случайно. А аз все повече се замислях за филмите и изкуството.
Славе започна почти всяка седмица да идва в хлебарницата да ме вижда, постоянно ми пращаше писма, и изобщо по всякакъв начин се опитваше да ми завърти главата.
Малко по малко месецът в хлебарницата изтече и тъкмо трябваше да започна раобота в читалището, обаче бай Славе каза, че започва да снима филма и да отида с него да съм героиня.
Не му мислих много много. В живота има много роли, от които можем да избираме. В онзи ден се отказах от ролята на читалищната ръководителка и избрах ролята на героиня от филм, чийто сюжет беше заплетен и объркан, винаги неочакван. Филм, който мнозина не биха гледали, камо ли да участват в него.
Писмо от Славе Македонски 1971 г.
Сцена от филма за Яне Сандански 1971 г.
Славе Македонски като Яне Сандански 1971 г.
Сцена от филма за Яне Сандански 1971 г.
ИЗПЪЛНЕНОТО ОБЕЩАНИЕ
Всичко започна с Яне Сандански. Историята на този брадат комита ни сближи.
Толкова много ни сближи, че след два месеца бях бремена. Точно както казах на първата ни среща.
Славе още беше женен, аз на никой вкъщи не бях казала, че съм с него, камо ли че чакам дете. Него вкъщи го чакаше жена, а мен септември ме приеха в полувисшия институт за просветни кадри в Благоевград.
Когато бремеността ми пролича в шестия месец напуснах института и двамата отидохме да живеем в една почивна станция на Предел. През цялото това време аз живеех сякаш на ръба на една пропаст. Не знаех какво точно се случва с живота ми и как ще я караме нататък.
Славе каза на жена си, че живее с една млада жена, която е бремена от него. Как е реагирала тя, не зная. Когато влязох в осмия месец отидохме в София в Дом Майка и Дете и ме настаниха в едно отделение, където имаше жени, които носеха извънбрачни деца.
Цял месец живях там. Изобщо не знаех дали ще оставим детето или не, нищичко не знаех и сила даже не ми стигаше да мисля за това. Бях като изгубена в едно безсъзнателно състояние, от което не можех да изляза.
И ето че в един ден през месец март на 1972-а година се роди синът ни. Дойде Славе – радостен, на седмото небе. А аз съм още като в сън – родила съм дете, а няма къде да идем да живеем. В главата ми хиляди мисли ме мъчат – дали не трябваше да оставя детето, на никого не съм казала, къде ще ида сега, какво изобщо ще се случи.
Отидохме да живеем тогава за няколко дни при една моя приятелка – Лалка и Славе пак измисли нещо, с което да закрепим положението. Взехме едно такси и пак отидохме да живеем на Предела в почивната станция на миньорите, където бяхме докато бях бременна. Управителят ни даде ключа и там останахме за известно време.
Докато бяхме там срещнах един ден приятелката ми Венета, същата, с която бяхме преследвали Емил Димитров. Викнах я тогава, заведох я в стаята, в която живеехме и рекох:
- Вени, иди кажи на сестра ми, Жужа, че имам дете и да дойде тук, в почивната станция на миньорите.
Дойде на другия ден Жужа. И тя реве, и аз рева. Ревем двете и се прегръщаме, а аз й разказах всичко за Славе и за детето и й заръчах да иде да каже на мама и тате, че ще идем вкъщи в Бачево, защото няма къде да живеем.
Докато бях бремена ходихме със Славе в Нови Хан да се срещнем с жена му, с мисълта, че тя може да поиска детето, но тя като не показа такова желание, казах на Славе, че ще си го родя и ще си го гледам, а той каквото иска да прави.
Каза Жужа на нашите вкъщи и на следващия ден отидохме в Бачево. А там, всички облечени в черно. Баба Магда беше умряла същия месец. Затова ми беше най-болно – че не можах да видя за последно тая жена, която обичах с цялото си сърце. В месеца, в който нейната свещичка беше угаснала, запалихме нова, която трептеше още, но щях да я пазя, докато ми стигнат силите.
Отидохме тогава с едно такси в Бачево и на вратата видяхме некролог. А татко махна некролога и каза на мама да си сложи здравец зад ухото, защото идва нов живот.
Не ми се кара татко, даже каза: „Аз живота си ще дам за Калинчо.“
Всички в селото дойдоха да ни видят. Славе тогава беше като легенда там – известен писател от благоевградския край. Като идваха ни се радваха, ама иначе си говореха един на друг – тая, хубавата Магда, да вземе тоя старец. А за мен той не е бил старец, защото си бяхме на един акъл и си го обичах.
Калин Македонски на магаре в с. Бачево 1972 г.
ДА БЪДЕМ И УТРЕ VII
БАБА ШАРКА
Калин беше на един месец, когато ми казаха че трябва да ми бият ваксина за шарка. Тогава слагаха ваксините на тези, които са родени на нулева година и понеже аз съм подена 1950-та ме извикаха да ми бият и на мен ваксина.
Понеже нямах белег на рамото ми сложиха цяла доза вместо половин, а пък аз съм имала явно от преди това друга ваксина и три дена бях между живота и смъртта. С 40 градуса температура през тия дни съм стискала душата между зъбите, как съм издържала, не зная.
Като дойдох на себе си, сестрата дойде при мен и плачеше. Каза ми: „Беше наша грешката, обаче ти си много силна и оцеля.“
И от тая ваксина после ми прекъсна кърмата, а аз не знаех и давах на детето да суче, а то не наддава даже и грам. Много отслабна тогава.
Като разбрахме, започнахме да го храним с изкуствена храна и пак беше много слаб, на една година беше само 6 килограма, но все пак се хвана и той за живота. Какво ли знаеше това дете през какво сме минали, ама се бореше да остане с нас.
След няколко месеца на Славе му дадоха едно местенце в село Железница, откъдето беше родом и с брат си Яне и племеника му Митко направиха една къщичка на брега на река Струма. Отидохме тримата в тая къщичка, дето беше като излязла от приказките.
Там живеехме, а той ходеше на командировки да изкарва пари за нас. Ние вода в къщичката нямахме, та трябваше да ходя до комшиите да взимам вода и простирах пелените на бебето по шипките да съхнат. Като стана на 7 месеца Калин, в Железница дойде съпругата на Славе – Панка. Те двамата още нямаха развод. Всъщност цели десет години така и не подписаха развод. Чак когато се роди и второто ни дете - Мария, най-сетне официално се разведоха.
Но тогава тогава все още по закон двамата бяха женени и Панка му предложи да вземе Калин и да го гледа, ако той се върне при нея.
Аз обаче вече твърдо бях решила, че никога няма да си дам детето и й отказах. Тръгна си Панка, а Славе и Калин си останаха при мен. Вече бяхме свързани в общ живот и трудно нещо щеше да ни раздели.
След като поживяхме известно време в къщичката от приказките на брега на Струма, си взехме една квартира в Благоевград и там се нанесохме да живеем.
До този момент все се местехме в различни квартири, като отидохме в Благоевград обаче малко по малко взе животът ни да утъпква пътеките, по които вървяхме.
Тогава и Жужа, сестра ми, дойде да живее при нас. Аз се записах пак в Института да продължа образованието си, а Калин го оставихме при мама да го гледа на село.
Калин Македонски на прощъпулника си 1972 г.
В БЛАГОЕВГРАД
След известно време най-накрая ни дадоха апартамент в Благоевград. Апартаментът беше на «Септемврийска 6», на третия етаж и си беше целия за нас.
Не бяхме на квартира за първи път, откакто се бяхме събрали. Калин вече беше на две години, взехме си го и него с нас и най-сетне заживяхме в някакво спокойствие. Ако може да има някакво спокойствие изобщо покрай Славе Македонски. На него просто душата му беше неспокойна и заразяваше всички около себе си с това.
Тогава аз отидох за Нова година на екскурзия в Съветския съюз с Влака на дружбата и ги оставих двамата с Калин да карат сами новата година. Като се върнах Славе реши от своя страна, че ще отиде да изкарва пари в Съюза и наистина замина, заедно с племениците си Митко и Алекси да стават строители в Сибир. Аз останах сама с Калин и за да свързваме двата края се хванах на работа като администраторка в хотела на Благоевград – Ален мак.
Докато бях на работа, Жужа гледаше детето, ама как го е гледала само тя си знае.
А Жужа тогава имаше едно гадже – таксиметров шофьор и една вечер взела Калин с тях. Той пък взел че се насрал и Жужа не искала да смени пелените. Затова го оставила на шофьора.
И като се прибрах, Калин ми разказва с чиста детска радост:
- Мамо, шовьора бъше Калин…
Славе Македонски и Калин Македонски – Благоевград 1974 г.
ЕДИКОЙСИ ОТ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ
Така я карахме, както можехме се оправяхме, а Славе ми пращаше писма, че пари в Съюза не успял да изкара, дали сме щели да го приемем, гол като Христос.
Дойде си след шест месеца и един телевизор само донесе.
А иначе Славе беше цар в това да свързва двата края. Пари в истинския смисъл никога не сме имали. Като свършехме всичко до шушка, току изчезваше нанякъде и се връщаше с малко пари, дето стигаха точно толкова, колкото да закрепим моста на безпаричието, който всякога беше готов да рухне под нас.
А пък той тъкмо беше започнал да се увлича по голямата страст в живота си – македонският въпрос. Това беше неговият блян и неговото съкровище, от което черпеше безкрайно вдъхновение.
Тъкмо имаше пак някакви спокойствие в живота ни, когато един ден мой преподавател в университета ми каза:
-Едикойси иска да се срещне с теб. Въпросният Едикойси беше един от Държавна сигурност. Съгласих се да отида, какво друго можех да направя и наистина отидох на срещата. Бях на 21 години – млада, красива, с едни минижупи до над коляното и с гъста черна коса до под коляното. Качих се в кабинета на този човек, който беше важна клечка и като влязох вътре, оня направо взе да му трепери брадата. Едвам се сдържаше да не ми се нахвърли, но спазваше някаква дистанция – нали все пак беше от ДС. Опитва се той да ми обясни нещо, ама чак сам се обърква. А то каква била работата – като ходим сутрин да пием кафе в модната тогава кафетария Аджария, да записвам разговорите на Славе и на другите културни деятели, защото един от неговия кръг - Георги Божинов беше написал статия за държавните затворници и го уволниха.
А мен тогава тая голямата клечка искаше да ме вербува да правя доноси и те щели ми дават по 80 лева на месец, ама на всичкото отгоре ние двамата с него трябва да станем и интимни любовници, така ми каза тогава.
И аз като го гледам се уплаших, че ще ме хвърли на канапето и му казах:
-Добре, аз ще си помисля и утре ще ти кажа, ама нека да е в хотел, защото тук няма нито баня, нито нищо.
Това успях да измисля, ама той все пак се съгласи, а беше се надървил като кокал. А аз вечерта всичко разказах на Славе. Той вече имаше след него опашки, които го следяха дали не говори за македонизъм.
Та не ни беше хич добра работата тогава и вечерта той отиде и намери един шофьор с камион и му каза:
-Сутринта те искам тука пред «Септемврийска 6», заминаваме за София.
Дойде сутринта наистина шофьорът, а ние даже не знаем къде отиваме и по време на пътя се чудим къде да слезем. Имахме два избора пред нас – във Владая или в село Григорево. Решихме да идем в Григорево, Там Славе беше уредил да останем в една къща. В тая къща седяхме шест месеца. През този период от никъде нямаше пари. Като даде Славе 80 лева на шофьора да пренесе багажа, ни останаха 5 лева. Нямахме пари даже за храна. И тогава имаше в Григорево една комшийка – Вера, тя ми даваше всеки ден по нещо – два картофа да направя манджа, ориз, мляко, това, онова и всеки ден викаше Калин да яде с нейните деца. Заведе ме тая Вера веднъж в една бохча да си набера ябълки, винаги подаваше по нещо, благодарение на нея оцеляхме в това село.
ЕДИН ДЪЖДОВЕН НОЕМВРИ
Лека по лека дойде ноември. Взе да вали. Всеки ден валеше и всичко беше във вода. Даже веднъж като бяхме навън Калин стъпи в една локва и изчезна целия. А то, дупка имало отдолу. Изкарах си акъла. Пищя и го дърпам за ръчичката. Едвам го измъкнах. Много се паникьосвах аз като станеше нещо с детето. Той пък, нали е дете и все на някое опасно място ще се завре. Имаше камина в Григорево и той си играеше до нея. Както си играеше се спъна и падна в огъня. Аз го гледам и пищя, направо ще ми се пръсне сърцето, ама съм замръзнала на място и не мога да помръдна. Добре че ме чу Славе, тъкмо излизаше навънка и изтича бързо обратно, та извади детето от огъня.
А дъждовете все така продължаваха, сякаш никога нямаше да спрат. Цялото мазе на къщата, в която живеехме, се напълни с вода и стана толкова студено, че ни печка, ни чудо можеше да стопли стаите.
Такъв студ беше, че казах на Славе да отиде да намери друга квартира в съседния град – Елин Пелин.
Калин беше на един месец, когато ми казаха че трябва да ми бият ваксина за шарка. Тогава слагаха ваксините на тези, които са родени на нулева година и понеже аз съм подена 1950-та ме извикаха да ми бият и на мен ваксина.
Понеже нямах белег на рамото ми сложиха цяла доза вместо половин, а пък аз съм имала явно от преди това друга ваксина и три дена бях между живота и смъртта. С 40 градуса температура през тия дни съм стискала душата между зъбите, как съм издържала, не зная.
Като дойдох на себе си, сестрата дойде при мен и плачеше. Каза ми: „Беше наша грешката, обаче ти си много силна и оцеля.“
И от тая ваксина после ми прекъсна кърмата, а аз не знаех и давах на детето да суче, а то не наддава даже и грам. Много отслабна тогава.
Като разбрахме, започнахме да го храним с изкуствена храна и пак беше много слаб, на една година беше само 6 килограма, но все пак се хвана и той за живота. Какво ли знаеше това дете през какво сме минали, ама се бореше да остане с нас.
След няколко месеца на Славе му дадоха едно местенце в село Железница, откъдето беше родом и с брат си Яне и племеника му Митко направиха една къщичка на брега на река Струма. Отидохме тримата в тая къщичка, дето беше като излязла от приказките.
Там живеехме, а той ходеше на командировки да изкарва пари за нас. Ние вода в къщичката нямахме, та трябваше да ходя до комшиите да взимам вода и простирах пелените на бебето по шипките да съхнат. Като стана на 7 месеца Калин, в Железница дойде съпругата на Славе – Панка. Те двамата още нямаха развод. Всъщност цели десет години така и не подписаха развод. Чак когато се роди и второто ни дете - Мария, най-сетне официално се разведоха.
Но тогава тогава все още по закон двамата бяха женени и Панка му предложи да вземе Калин и да го гледа, ако той се върне при нея.
Аз обаче вече твърдо бях решила, че никога няма да си дам детето и й отказах. Тръгна си Панка, а Славе и Калин си останаха при мен. Вече бяхме свързани в общ живот и трудно нещо щеше да ни раздели.
След като поживяхме известно време в къщичката от приказките на брега на Струма, си взехме една квартира в Благоевград и там се нанесохме да живеем.
До този момент все се местехме в различни квартири, като отидохме в Благоевград обаче малко по малко взе животът ни да утъпква пътеките, по които вървяхме.
Тогава и Жужа, сестра ми, дойде да живее при нас. Аз се записах пак в Института да продължа образованието си, а Калин го оставихме при мама да го гледа на село.
Калин Македонски на прощъпулника си 1972 г.
В БЛАГОЕВГРАД
След известно време най-накрая ни дадоха апартамент в Благоевград. Апартаментът беше на «Септемврийска 6», на третия етаж и си беше целия за нас.
Не бяхме на квартира за първи път, откакто се бяхме събрали. Калин вече беше на две години, взехме си го и него с нас и най-сетне заживяхме в някакво спокойствие. Ако може да има някакво спокойствие изобщо покрай Славе Македонски. На него просто душата му беше неспокойна и заразяваше всички около себе си с това.
Тогава аз отидох за Нова година на екскурзия в Съветския съюз с Влака на дружбата и ги оставих двамата с Калин да карат сами новата година. Като се върнах Славе реши от своя страна, че ще отиде да изкарва пари в Съюза и наистина замина, заедно с племениците си Митко и Алекси да стават строители в Сибир. Аз останах сама с Калин и за да свързваме двата края се хванах на работа като администраторка в хотела на Благоевград – Ален мак.
Докато бях на работа, Жужа гледаше детето, ама как го е гледала само тя си знае.
А Жужа тогава имаше едно гадже – таксиметров шофьор и една вечер взела Калин с тях. Той пък взел че се насрал и Жужа не искала да смени пелените. Затова го оставила на шофьора.
И като се прибрах, Калин ми разказва с чиста детска радост:
- Мамо, шовьора бъше Калин…
Славе Македонски и Калин Македонски – Благоевград 1974 г.
ЕДИКОЙСИ ОТ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ
Така я карахме, както можехме се оправяхме, а Славе ми пращаше писма, че пари в Съюза не успял да изкара, дали сме щели да го приемем, гол като Христос.
Дойде си след шест месеца и един телевизор само донесе.
А иначе Славе беше цар в това да свързва двата края. Пари в истинския смисъл никога не сме имали. Като свършехме всичко до шушка, току изчезваше нанякъде и се връщаше с малко пари, дето стигаха точно толкова, колкото да закрепим моста на безпаричието, който всякога беше готов да рухне под нас.
А пък той тъкмо беше започнал да се увлича по голямата страст в живота си – македонският въпрос. Това беше неговият блян и неговото съкровище, от което черпеше безкрайно вдъхновение.
Тъкмо имаше пак някакви спокойствие в живота ни, когато един ден мой преподавател в университета ми каза:
-Едикойси иска да се срещне с теб. Въпросният Едикойси беше един от Държавна сигурност. Съгласих се да отида, какво друго можех да направя и наистина отидох на срещата. Бях на 21 години – млада, красива, с едни минижупи до над коляното и с гъста черна коса до под коляното. Качих се в кабинета на този човек, който беше важна клечка и като влязох вътре, оня направо взе да му трепери брадата. Едвам се сдържаше да не ми се нахвърли, но спазваше някаква дистанция – нали все пак беше от ДС. Опитва се той да ми обясни нещо, ама чак сам се обърква. А то каква била работата – като ходим сутрин да пием кафе в модната тогава кафетария Аджария, да записвам разговорите на Славе и на другите културни деятели, защото един от неговия кръг - Георги Божинов беше написал статия за държавните затворници и го уволниха.
А мен тогава тая голямата клечка искаше да ме вербува да правя доноси и те щели ми дават по 80 лева на месец, ама на всичкото отгоре ние двамата с него трябва да станем и интимни любовници, така ми каза тогава.
И аз като го гледам се уплаших, че ще ме хвърли на канапето и му казах:
-Добре, аз ще си помисля и утре ще ти кажа, ама нека да е в хотел, защото тук няма нито баня, нито нищо.
Това успях да измисля, ама той все пак се съгласи, а беше се надървил като кокал. А аз вечерта всичко разказах на Славе. Той вече имаше след него опашки, които го следяха дали не говори за македонизъм.
Та не ни беше хич добра работата тогава и вечерта той отиде и намери един шофьор с камион и му каза:
-Сутринта те искам тука пред «Септемврийска 6», заминаваме за София.
Дойде сутринта наистина шофьорът, а ние даже не знаем къде отиваме и по време на пътя се чудим къде да слезем. Имахме два избора пред нас – във Владая или в село Григорево. Решихме да идем в Григорево, Там Славе беше уредил да останем в една къща. В тая къща седяхме шест месеца. През този период от никъде нямаше пари. Като даде Славе 80 лева на шофьора да пренесе багажа, ни останаха 5 лева. Нямахме пари даже за храна. И тогава имаше в Григорево една комшийка – Вера, тя ми даваше всеки ден по нещо – два картофа да направя манджа, ориз, мляко, това, онова и всеки ден викаше Калин да яде с нейните деца. Заведе ме тая Вера веднъж в една бохча да си набера ябълки, винаги подаваше по нещо, благодарение на нея оцеляхме в това село.
ЕДИН ДЪЖДОВЕН НОЕМВРИ
Лека по лека дойде ноември. Взе да вали. Всеки ден валеше и всичко беше във вода. Даже веднъж като бяхме навън Калин стъпи в една локва и изчезна целия. А то, дупка имало отдолу. Изкарах си акъла. Пищя и го дърпам за ръчичката. Едвам го измъкнах. Много се паникьосвах аз като станеше нещо с детето. Той пък, нали е дете и все на някое опасно място ще се завре. Имаше камина в Григорево и той си играеше до нея. Както си играеше се спъна и падна в огъня. Аз го гледам и пищя, направо ще ми се пръсне сърцето, ама съм замръзнала на място и не мога да помръдна. Добре че ме чу Славе, тъкмо излизаше навънка и изтича бързо обратно, та извади детето от огъня.
А дъждовете все така продължаваха, сякаш никога нямаше да спрат. Цялото мазе на къщата, в която живеехме, се напълни с вода и стана толкова студено, че ни печка, ни чудо можеше да стопли стаите.
Такъв студ беше, че казах на Славе да отиде да намери друга квартира в съседния град – Елин Пелин.
Абонамент за:
Публикации (Atom)