Музика за татко

Днес, когато светът не свърши за пореден път, искам да посветя тази музика на своя баща. Защото идва Коледа и зная, че никой няма да ми подари подарък. Поне не и такъв, какъвто искам. Никога не е такъв, какъвто искам.Знаете ли какъв беше моя баща. Когато бях толкова малка, че стъпвах на столче, за да си измия зъбите, моят баща всяка вечер се прибираше.  Спомням си точно колко бях висока тогава. Бях виска едно коляно. Той влизаше през вратата, а аз го посрещах винаги с думите: „Къде ми е подаръкът?“
Подарък имаше всяка вечер. Дреболии разни. Шоколад, книжка, портокали, банани.
„Портокалите идват специално за теб от Портокалия“, така ми казваше той.
И, ето, влиза татко през вратата, а аз както винаги се провиквам: „Къде ми е подаръкът?“.
Втурвам се към него,прегръщам го и му стигам точно до коляното.
Той винаги носеше сиви панталони с ръб, по който аз се хващах и се катерех, издърпвах се нагоре като малка хищна разглезена маймуна, издървах се нагоре по панталоните, към балтона, нагоре и още нагоре, към онази буза със сива брада, която боде от обич. Там давах откупа си за своя подарък – целувка. Той се усмихваше и ми даваше подаръка – шоколад, книжка, портокали, които сигурно сам беше набрал за мен от Портокалия. Едва ли имаше нещо, което не можеше да ми донесе. И когато  поисках пиано, получих пиано. Прибрах се един ден от училище и го видях - красиво, вълшебно, огромно пиано. Заемаше половината стая и даже повече, много повече. Заемаше поне половинета свят.

Не си спомням как съм научила нотите, спомням си само момента след седем години уроци и продукции. Моментът, в който казах, че мразя пианото и искам да го няма, да изчезне, искам да не свиря никога повече и оставете ме най-накрая на мира, мразя да свиря, мразя да свиря, мразя го това пиано.
За първи и единствен път в живота ми моят баща ме зашлеви. После ми написа писмо. А живеехме в една къща. И не се познавахме. Ще ми се да помня какво пишеше в писмото. Но не помня, спомням си само че ми се доплака, когато той ми го прочете на глас. Сигурно, защото той плачеше. През живота си никога повече не видях сълзи в очите му, освен онзи път, когато оставаше толкова малко и в белите  болнични завивки, той каза: „Господи, остави ме още мъничко тук, имам още да пиша. „
Нямаш повече да пишеш татко, всичко си написал. Ти написа целия ми свят. С много прилагателни. От теб съм ги наследила сигурно.
Продадохме пианото преди много години. Стаята опустя без него.  Тогава не го забелязах. Но когато онова вечно щракане на пишещата машина изчезна от хола, чух колко безкрайно тихо е станало вкъщи. И с първата си истинска заплата си купих пиано. Същото като онова или почти същото. Цимерман с мек златист звук. Започнах отново да свиря. Учех се сама, спомнях си нотите, броях ги по петолинията. Свирех с часове, без да напредвам, повтарях все едни и същи етюди и сонатини. Учих едно ноктюрно на Шопен цяла година. Още го бъркам.

Но знам че ти щеше да се радваш да ме видиш как повтарям безкрайно едни и същи пасажи в опит да разбера музиката.
Затова днес, когато светът отново не свърши и пак ще трябва да харчим пари за подаръци, ти подарявам моята първа импровизация на пиано, татко. Тя е глупава и вятърничава като мен. 

Никога не съм ти подарявала нищо. Освен себе си. Само че не го знаех. Дори не знаех, че те обичам.
Може би не те обичам  наистина, а обичам само спомена за мъжa, който влиза през вратата и носи подарък.
Не зная. Само зная, че страшно много ми се иска да съм пак едно коляно висока, да е вечер и да загася лампата. После да се усмихна широко натам, където предполагам, че сте седнали ти и мама в тъмното и да попитам както всяка вечер по това време:
 -Светят ли ми зъбките?
А ти да отговориш:
- Светят. Светят, слънце мое.